Джон Голсуърти - Над всичко

— Ето ме.

Той улови ръката й и, без да продумат, те тръгнаха по пясъка, слязоха по скалата и се запътиха през тревата към една ожъната нива. Той отвори дървената вратичка на оградата, за да мине тя, сграбчи я в ръцете си и я целуна по устата. За нея, която беше целувана хиляди пъти, това беше първата целувка. Мъртвешки бледна тя се облегна на вратата и го погледна с тъмни очи, съвсем смутена. Устните й трепереха, изведнъж тя се обърна, опря ръце на вратата и закри лицето си. Из гърлото й излезе ридание, което сякаш я разкъсваше, тя плачеше, сякаш сърцето й се късаше. Неговото изплашено, боязливо докосване, умолителният му глас не можаха да я успокоят. Тя не млъкваше. Целувката беше продрала нещо в душата й, беше помела целия й изминал живот, беше й причинила нещо чудно и страшно. Най-после от устата й се изтръгнаха думите:

— О, толкова ми е мъчно… толкова мъчно! Не ме гледайте! Махнете се малко… и… и… ще ми мине.

Той се подчини без да каже ни дума, мина през вратичката и седна на скалата, обърнат гърбом към нея, загледан към морето.

Джип стискаше гредата на старата посивяла вратичка, докато я заболяха ръцете. Тя гледаше пеперудите, които се гонеха на слънце и отлитаха към къдравата пяна на вълните, дето ставаха само хвърчащи бели точки в синевината.

Но тя все още не мислеше, че може да има доверие в себе си. Това, което стана с нея, беше тъй мощно, тъй сладко, тъй страшно! Тя се приближи до него и каза:

— Остави ме да си отида сама!… Утре!

— Както искаш, Джип, всякога, както ти искаш!

Той притисна ръката й към бузата си, после кръстоса ръцете си и се загледа в морето. Джип седя още дълго време в гората, докато се свечери и звездите се появиха на небето, което имаше онзи син цвят, смятан от спиритистите за душевна багра на добрите.

Късно вечерта, след като изчетка косата си, тя излезе на балкона. От заспалата къща не се чуваше никакъв звук, никакъв ветрец не полъхваше. Лицето й, ръцете й, цялото й тяло сякаш горяха. Водите на спокойното море се вълнуваха леко. Скалите блестяха като сняг. Една голяма нощна пеперуда прелетя край лицето й. Някакво малко животно премина бързо по пясъка. Изведнаж сянката на бора се раздвижи, раздвижи се съвсем слабо! Притиснат до дънера стоеше Съмерхей, лицето му едвам се очертаваше, лунната светлина падаше на едната му буза, на ръката с която той си засеняше очите. Той протегна умолително ръка. Джип стоеше неподвижна и гледаше умолителната фигура. После, с непознатото до сега чувство, тя го видя, че иде. Той гледаше нагоре към нея, по лицето му се четеше страст, обожание, уплаха. Тя чу боязливия му шепот:

— Ти ли си, Джип? Ти ли си наистина? Изглеждаш тъй млада!

От момента, когато се отдаде, Джип беше в някакво омагьосано състояние, толкова по-силно, тъй като тя никога не беше вярвала в него, никога не беше мислила, че може да обича, както сега обичаше. Дни и нощи минаваха като сън. Както беше мислила, че е невъзможно да позволи на света да вникне в тайните на брака й, така и сега съвсем беше забравила света. Само мисълта за баща й я угнетяваше и тя чувствуваше, че трябва да му каже всичко.

Два дена преди края на месеца тя се върна в Лондон, като остави Бети и малката Джип на морето. Уинтон, малко уморен и бледен след лекуването си, завари, като се върна от клуба, дъщеря си в къщи. Тя беше облякла вечерна рокля, загорялото й лице и шия изпъкваха над белите рамене. Никога не я беше виждал така, с такъв блясък в очите. Приличаше на някакво цвете, което сега се беше напълно разцъфнало. Трудно й беше да срещне неговия поглед, цялата вечер тя отлага своята изповед. Не беше лесно, никак не беше лесно. Най-после, когато той запуши последната си цигара, тя се сгуши до креслото му, облегна се на коляното му, дето скри лицето си, както тогава, след първия си бал, когато беше изслушала неговата изповед.

— Татко, спомняш ли си, че веднаж ти казах, че разбирам какво сте чувствували ти и майка ми един за друг!

Уинтон не каза нищо и тя продължи:

— Зная сега, че човек може по-скоро да умре, отколкото да се откаже от някого.

— Кой е? Съмерхей?

— Да. Аз мислех, че никога няма да обикна, но ти по-добре знаеше.

По-добре! В безутешно мълчание той мислеше: „Какво ще стане? Какво мога да направя? Да й помогна да се разведе?“

Може би трепетът в гласа й или сериозността на положението бяха причина, но той не почувствува гняв, както когато му я отне Фиорсен. Любов! Страст, каквато някога беше обхванала него и майка й! Тоя момък? Добро момче, превъзходен ездач — понятно! Той сложи ръка на рамото й и каза: