Джон Голсуърти - Над всичко

Той изведнъж пусна ръката й и попита:

— Докосна ли те, Джип?

Въпросът я порази. Да я е докоснал? Да?

Един сподавен звук се изтръгна из устните му. Ръцете му и зъбите му бяха стиснати. Тя каза полека:

— Не, Брайян! Не дадох да ме целуне!

Той сякаш насилваше очите си, за да я погледне.

— Добре!

Тя седеше неподвижна, засегната право в сърцето. За него беше опетнена, покварена. Но сърцето й беше недокоснато, то му принадлежеше изцяло. Обаче това не стига на един мъж, трябва му още и недокоснато тяло! Това тя не можеше да му даде, той трябваше по-рано да е размислил, не сега! И наскърбена, нещастна тя гледаше пред себе си.

Едно малко момче се спря пред тях и я загледа с широко разтворени очи. То държеше в ръка хляб, намазан с мармелад, бузите и устата му бяха изцапани. Една жена извика: „Джеки, ела!“ — и то си тръгна, като се обръщаше и протягаше ръката си с хляба, сякаш искаше да предложи на Джип една хапка. Ръката на Съмерхей се обви около кръста й.

— Вече мина, мина. Никога вече — обещавам ти!

Ах, той можеше да обещава, да сдържи обещанието си, но щеше да страда, винаги да страда при мисълта за другия! И тя каза:

— Ти можеш да ме имаш само каквато съм, Брайян. Не мога да стана нова зарад теб. Исках да бих могла, о, да бих могла!…

— Не мисли за това! Ела у дома да пием чай. Няма никой. Ела.

Той улови ръцете й и Джип чувствуваше сега само радостта, че е близо до него.

Като мина край Марки като сляп, Фиорсен излезе на улицата, измина стотина крачки и се завтече пак назад. Забравил си беше шапката. Слугата му я подаде и затвори вратата под носа му. Той се запъти към града. В неговата ревност се примесваше нещо като облекчение, като че се беше отървал от нещо страшно. Значи тя никога не го беше обичала! Съвсем никога! Невъзможно беше, една жена, която той бе обсипал с такава страст да не е чувствувала нищо към него! Той я виждаше в безброй образи — все отстъпчива. Всичкото това да е било престорено? Но той не беше обикновен мъж, имаше чар — поне другите жени намираха това! Не, тя беше излъгала!

Той влезе в едно кафене и поиска ликьор. Донесоха му едно шише. Той седя дълго тук. Като стана беше изпил девет чаши. Сега почувствува някаква приятна горещина в жилите си. Нека обича! Но да му се падне да сграбчи любовника й за шията! Той се спря изведнаж. На едно обявление насреща му се четяха думите: „Дафне Уинг. Пантеон. Дафне Уинг. Пластичен танц. Поезия на движението. Днес в три часа. Пантеон. Дафне Уинг“.

Тя го беше обичала, малката Дафне! Минаваше три. Той си взе място в първите редове, близо до сцената. Каква ирония наистина! Ето я като Пиерета в нежен прозрачен муселин, една Пиерета, която се въртеше на върха на пръстите си и беше извила ръцете си над блестящите си коси.

Идиотска поза. Но лицето й имаше старото изражение, прозрачно, невинно като гълъб. Тя летеше насам-нататък, въртеше се, отвреме-навреме един черен Пиеро с набелено лице я улавяше, издигаше я нагоре, после тя стоеше подпряна от него, на един само пръст, издигаше другия крак на високо, въртеше се, изчезваше зад кулисите и пак се появяваше. Съвършените й изящни крака блестяха, бели, а лицето й имаше все същия загубен, невинен израз. Фиорсен изръкопляска, извика браво, видя как очите й се разтвориха широко, как я обхвана някакъв трепет. Тя го беше познала и той помисли: „Някои не са ме забравили!“

За втория танц тя се яви сама; образът й се отразяваше в едно малко, обрасло със зеленина езеро. „Последният танц на Офелия.“ Фиорсен се усмихна. Тя беше облечена в плътно прилепнала зелена дреха, тук-там разцепена, за да се виждат хубавите й крака. По косата й имаше маргаритки и метличини. Бледна, тъжна, загубена, тя танцуваше около собственото си отражение, докато най-после падна във водата и плувна бавно между книжните водни лилии. И Фиорсен пак заръкопляска, извика: „Браво!“ Завесата падна и Офелия не се появи повече. Дали той беше причина или тя искаше да не нарушава илюзията, че се е удавила?

Когато на сцената се появиха двама артисти, които почнаха да се бият, Фиорсен изсъска презрително и стана. Той надраска на една визита картичка: „Желаете ли да ме приемете? Г. Ф.“ и я прати зад кулисите. Отговорът дойде: „Госпожица Уинг ще ви приеме след една минута, господине!“

Облегнат на стената в коридора, Фиорсен се питаше какви дяволи търси тука и какво ли ще му каже тя.

Когато влезе, тя беше вече с шапка, докато „гардероберката“ й закопчаваше лачената обувка. Тя му поддаде ръка и каза: