Джон Голсуърти - Над всичко

Джип се засмя.

— Вие искате решителност, яснота, багри и финес. Така ли е! Ето още един от моите любимци.

Това беше едно малко разпятие от Да Месина — висок тънък кръст, един слаб скромен страдащ Христос, като жив в ясната потъмняла местност.

— Това ме трогва повече от големите, идеализирани разпятия. Чувствувам, че така трябва да е било. А тия тук! Не са ли чудесни.

Той кимна, но очите му казваха:

— Ти си такава!

Прекараха два часа между картините, почти сами както тогава във влака. Тя не му позволи да я придружи и Съмерхей остана неподвижен до колоните. Слънцето грееше, гълъби си чистеха перата, хора минаваха по площада, изглеждаха черни и тънки пред лъвовете и грамадните колони. Той не виждаше нищо от всичко това. Тя беше различна от всички, които бе познавал до сега. Различна от жените и момичетата от обществото и от ония от другата класа. Не беше и от модерните, студентки или равноправки! Не приличаше на никоя. А той знаеше толкова малко за нея! Не знаеше дори дали наистина бе любила! Къде беше съпругът й, какво значеше за нея?… „Рядката, нямата, неизразимата тя!“ Когато се усмихва, когато очите й — но не, очите й бяха тъй бързи, че той не можеше да погледне в тях! Колко хубава беше като разглеждаше картините усмихната! Да би могъл да целуне устните й! С въздишка той слезе по стъпалата и тръгна по преката улица. Лондон му се чинеше празен! Утре — ах утре! Ще може да я посети!…

След това неделно посещение Джип седеше пред една ваза с хелиотропи и си припомняше откъслеци от разговора.

— Госпожо Фиорсен, кажете ми нещо за себе си.

— Какво искате да знаете.

— За брака ви.

— Направих страшна грешка. Против волята на баща си. Не съм виждала съпруга си цели месеци, няма да го видя никога, ако зависи от мене. Стига ли ви това?

— Не го ли обичате?

— Не.

— Не можете ли да се освободите?

— Развод! Пфу! Не бих могла.

— Разбирам — ужасно е!

Той бе стиснал тъй силно ръката й!…

Тя зарови лицето си в цветята, после седна пред пианото и засвири. Когато баща й се върна, тя още свиреше. Последните месеци прекарани с дъщеря му го бяха подмладили, направили по-елегантен, сивата му коса по-лъскава.

— Господин Съмерхей идва, татенце. Съжалява, че не те намери.

Красноречива пауза.

— Съмнявам се в това, мила.

Като усети, че баща й я наблюдава, тя запита:

— Хубаво ли беше в парка?

— Преди тридесет години там се срещаха само аристократи и снобове; сега човек не знае що за хора може да срещне там.

— Не са ли хубави цветята?

— Ах, да, и птиците, но хората, Джип! Кажи ми какъв човек е младият Съмерхей?

— О, много мил.

Тя всякога можеше да чете мислите на баща си по-бързо отколкото той нейните и позна, че той се бори между желанието да й достави удоволствие, и мисълта да предварди. Той въздъхна и каза:

— На къде се насочва лятно време фантазията на един млад човек, Джип?

Жени с тънък усет и известна опитност умеят да наложат въздържание на ония, които биха искали да са техни обожатели. Джип знаеше, че една нейна дума може да промени всичко, но не я каза. Въпреки това тя виждаше Съмерхей почти всеки ден — на язда, в операта или у дома. Късно след обед обикновено отиваше в парка и сядаше при водата. Един ден той мина от там и от тогава седяха тук заедно. Защо да създава грижи на баща си, като позволява на Съмерхей да иде често в къщи? И тук беше тъй приятно, приказваше се тъй хубаво, докато малки дрипави деца наоколо ловеха риба и я слагаха в шишета, за да я ядат после или да играят с нея, както човек обикновено прави с по-малките божи твари.

Когато времето наближава да се промени, дните текат спокойни, в очакване на вятъра, който носи новото. Не е ли естествено да се седи под дърветата, при цветята и водата, при гълъбите и патиците?

Съмерхей не носеше своите чувства на показ и когато дойде на тяхната среща в последния ден преди съдебната ваканция, лицето му беше както обикновено. Но в същност беше страшно затруднен. Той си имаше свои собствени закони. Те бяха може би малко старомодни, но не му позволяваха да причини страдание на една жена. Досега се бе владял, обаче това му струваше повече отколкото сам би признал. Едничкият свидетел на неговите борби беше старото му куче, чийто сън той всяка нощ смущаваше, като почнеше да се разхожда безпокойно из дългата си дневна стая. Тя навярно знаеше какво чувствува той и ако желаеше неговата любов, трябваше само да вдигне малкия си пръст, но тя не го вдигна. Когато той се допреше до нея или усетеше лекото ухание на нейната дреха, когато очите му следяха лекото повдигане на гърдите й, главата му се замайваше и цяла мъка беше да се показва спокоен и любезен.