Джон Голсуърти - Над всичко

Когато си вземаха сбогом, тя неволно отвърна на неговото ръкостискане. Той каза:

— Значи ще ви видя в операта и на язда, а може и да дойда някога у дома ви, бива ли?

Джип кимна и тръгна с колата си из морната лондонска вечер. Понеже баща й още не се беше върнал, тя се качи в стаята си. След свежия полски въздух Бъри Стрит й се стори извънредно задушна. Тя облече една домашна дреха и започна да четка косата си, за да я изчисти от пушека на железницата.

Цели месеци, след като беше напуснала Фиорсен, тя изпитваше само облекчение. Едва сега беше почнала да си дава сметка за новото си положение на женена, обаче все пак неженена жена; разочарована, но копнееща с всеки час, в които узряваше нейното сърце и нейната красота, за истински другар. Гледайки лицето си, което се отразяваше, сериозно и тъжно в огледалото, тя съзна както никога до сега всичката тежест на своето положение. Каква полза, че беше хубава? Хубостта й не беше от полза за никого! Още нямаше двадесет и шест години, а вече беше като в манастир! Тя изтръпна и се уви по-плътно в дрехата си. Миналата година поне още беше в пороя на живота. И при все това — по-добре така, отколкото да се върне пак при тогова, когото все още виждаше прострял ръце към спящото й дете с пръсти свити като ноктите на хищник.

След нейното бягство Фиорсен я беше преследвал цели седмици, в града, в Милденхем, дори в Шотландия, дето беше отишла с баща си. Но тя не се разколеба в своето решение и най-после той се обезкуражи и замина за чужбина. От тогава не беше чувала нищо за него, получи само няколко безумни, отчаяни писма, писани вероятно в пияно състояние. После и те спряха и от четири месеца вече нищо не знаеше за него. Навярно я беше вече прежалил.

Тя сложи четката на коленете си и си припомни оная сутрин, когато беше дошла през пусти, тихи улици, в ранната октомврийска мъгла, пред тая врата, когато бе чакала, уморена до смърт, докато й отворят. По-късно често се бе чудила как би могъл страхът й да я накара да се реши на това. Баща й и леля Розамунд я караха да поиска развод. Обаче инстинктът й я възпираше да разкрие пред други своите тайни и мъки, противеше се против лъжата, че го е обичала, когато това не беше вярно. Тя беше виновна, защото се беше омъжила без да люби.

Каква ирония — да беше знаял само нейният спътник!

Тя се озърна из стаята, в която беше спала като момиче. Значи той си спомняше за нея! Това не беше среща с някой непознат. Те не бяха чужди един за друг. И изведнъж тя видя на стената пред себе си неговото лице. Разбира се! Колко глупаво, че не се бе сетила изведнъж! Там, в кафява рамка висеше едно копие от прочутата „Глава на млад човек“ от Ботичели или Мазачио от Националната Галерия. Преди години се беше влюбила в тая картина и от тогава тя висеше на стената й. Само че живият модел беше английски, а не италиански, имаше повече хумор, повече роса, по-малко поезия. Колко ли щеше да се смее той, когато му разкажеше, че е тоя селски клисар с къдравата коса и надиплената яка! Усмихвайки се, тя заплете косата си и си легна, но не можа да заспи, чу баща си да се връща и да влиза в стаята си, чу часовника да бие полунощ, после един, два. Беше покрита само с тънка ленена завивка и пак й беше горещо. В стаята се носеше мирис като от цветя. От де идеше? Тя стана и се приближи до прозореца. Там зад пердето имаше една ваза с цикламини. От баща й — колко мило!

Тя зарови лицето си в цветята и си спомни за първия си бал. Може би и Брайян Съмерхей да е бил там! Ако тогава се бяха запознали, ако беше танцувала с него, вместо с оня мъж, който й беше целунал ръката, може би нямаше да е такава спрямо всички мъже? И ако той се беше възхищавал от нея както през тая вечер, може би щеше да й стане симпатичен, дори нещо повече. Или може би шеше да погледне и на него, както на всичките си обожатели преди срещата си с Фиорсен — като на нощни пеперуди около една свещ. Може би й беше нужен един урок, трябваше да бъде унизена.

Тя взе една циклама и се приближи до картината. Можеше да види само очертанието на лицето и очите, които я гледаха. В сърцето й нещо се раздвижи съвсем полека, сякаш падна някакъв лист или трепна крило. И тя притисна ръката си с цветето към гърдите си, дето сърцето й пак биеше с нежен свенлив трепет.

Беше късно, не, рано! — когато заспа. Присъни й се странен сън. Яздеше своята кобила през едно поле, покрито с цветя. Облечена беше в черно, а на главата й имаше корона от светлозаострени кристали. Тя яздеше без седло, коленете й бяха свити така, че едвам усещаше гърба на кобилата; юздите й бяха дълги преплетени стъбла от кози лист. Яздейки, тя пееше, очите й блуждаеха през полето, нагоре към синьото небе; тя се чувствуваше лека като перо. И докато препускаше, кобилата обръщаше главата си и захапваше цветовете на юздата й, после изведнъж кафявата глава на коня се преобрази на Съмерхей, който я гледаше усмихнат. Тя се събуди. Слънцето грееше ясно през завесите, които беше дръпнала, за да търси цветята.