Джон Голсуърти - Над всичко

Макар че момичето беше смъртно бледно и сломено, личеше си, че ще оздравее. Всеки ден лицето й ставаше по-свежо и по-вулгарно. Тя щеше да се върне в бащината къща, изцерена от своята суета, по-твърда може би, и малко по-дълбока.

Последния ден Джип пак отиде в горичката и седна пак на същия пън. Светлината падаше косо на вече обагрените листа, едно изплашено зайче изскочи из храста и пак побегна назад. На края на гората грачеше една сврака, която подскачаше от клон на клон. Сега, когато вече трябваше да се върне при Фиорсен, Джип разбра, че беше неразумно, дето беше дошла в Милденхем. Чрез постоянните срещи с Дафне Уинг мисълта за по-нататъшен съвместен живот с Фиорсен й се чинеше още по-непоносима. Само мъката за детето правеше връщането й възможно. Той — баща на детето й! Тая мисъл й се виждаше смешна. Малкото създание не ги свързваше повече. Не, то беше само нейно. И внезапно копнежът по детето взе връх над всички други мисли.

На следната утрина Уинтон я заведе в Лондон. Като й помагаше да се качи в колата, той каза:

— Нали имаш ключ от дома? Добре! Не забравяй, Джип, по всяко време на деня и нощта къщата е отворена за тебе.

Тя беше телеграфирала на Фиорсен и към три часа пристигна в къщи. Него го нямаше, телеграмата лежеше неразтворена в хола. Тя се завтече в детската стая, отдето дочу плача на едно малко същество, което не може да каже какво го боли. „Може да плаче за мене“, — помисли си тя тържествуваща, като влезе.

Бети, много зачервена, люлееше люлката и гледаше угрижена детето. Като видя Джип, тя извика:

— Ах, слава Богу! О, мила! Добре че се върнахте! Не зная какво му е от тая заран. Щом се събуди, плаче! А до днес беше примерно!

Джип взе детето на ръце: черните очи се впиха с видимо задоволство в майката, но при първото движение, то пак почна жаловито да хленче.

— От сутринта е така, — продължи Бети, — откак господин Фиорсен идва тук. Бебето не го обича, явно е. Той го гледа така втренчено. Днес сутринта си помислих — помислих си: „Нека свиква с него, нали й е баща!“ Затова ги оставих за малко сами, влязох само в банята, но като се върнах, той тъкмо излизаше, изглеждаше много разгневен, а бебето плачеше. И от тогава плаче, щом се събуди.

Джип притискаше детето към гърдите си, без да продума, после запита.

— А той как е?

Бети мачкаше престилката си и изглеждаше смутена.

— Струва ми се, че пак пие. Да, сигурна съм, миризмата се усеща. На третия ден почна. Завчера се върна много късно, чух го как се блъска по стълбите. Ах, ужасно е!

Детето, което беше се успокоило в скута на майка си, пак заплака.

— Бети, — каза Джип, — мисля, че ръката я боли. Плаче, щом я бутнем. Дали не се е убола нейде? Дай да я съблечем! О, гледай!

На двете мънички ръчички се показаха над лактите тъмни петна, сякаш че са били притиснати от жестоки пръсти. Двете жени се спогледаха ужасени.

— Той!

Джип стана тъмночервена, очите й се напълниха със сълзи, които изведнаж пресъхнаха. А Бети сподави израза на възмущение, като погледна в побледнялото лице, чиито устни се стиснаха в тънка чертичка. След като намазаха ръчичките на детето и ги превързаха, Джип влезе в спалната си, хвърли се на леглото, зарови лицето си във възглавницата и избухна в отчаян невъздържан плач.

Това беше плач от ярост. Тоя звяр! Да забива ноктите си в скъпото й детенце! Само защото бедничкото се плаши от котешките му очи и плаче! Звяр! Демон! А после ще дойде пак при нея, ще захленче: „Моя Джип, не исках… от де да зная, че го боли!… Защо плаче, щом ме види? Плачът му ме дразни… Не мислех, че…“

Тя го чуваше да се моли, да проси за прошка. Но няма да му прости, тоя път, не! Тя престана да плаче, лежеше заслушана в цъкането на часовника, и си припомняше хилядите дребни доказателства за неговата неприязън към детето — към собственото му дете. Възможно ли е? Наистина ли беше на път да се побърка? Ледени тръпки полазиха по гърба й, тя се сви под пухената завивка. Беше достатъчно безпристрастна, за да разбере, че той бе сторил това, както когато беше обидил господин Армо, баща й и други, в състояние на крайна нервност, обаче това не намали гнева й.

Нейното дете! Това безпомощно, малко същество!… Сега тя наистина го ненавиждаше, търсеше най-острите, жестоки и обидни думи, които да му каже. Много беше търпяла!

Той не се върна, и в десет часа тя си легна. Искаше да има детето при себе си, да знае, че е сигурно, затова го занесе вече заспало в спалнята си, заключи вратата и си легна, но дълго лежа будна, очаквайки неговото завръщане. Най-после заспа и се събуди изплашена. От долу се чуваше неясен шум. Навярно беше той! Лампата гореше в нейната стая, тя се наведе напред и погледна към детето. То спеше и дишаше спокойно. Джип седна до него.