Джон Голсуърти - Над всичко

— Е Петънс, как си? Как е Ани, децата какво правят? А моята стара любимка?

— Чудесно, госпожице, тя е още пъргава като млада котка. Ако я яздите утре, ще ви носи като птица.

— А краката й? — и Джип погледна твърдите като стомана крака.

— Не са се подували нито веднъж, откак се прибра. Целия юли и август беше навън, но аз я упражнявах, като мислех, че може да дойдете.

— На пипане са чудесни, — каза Джип и все още наведена продължи: — Как е младата дама, която пратих у вас?

— Ах, милостива госпожо, тя е малко млада, а такива съвсем млади дами много се вълнуват в такова време, бих казал, че… — С явно усилие той преглътна думите: „Не са били никога при жребец“. — Е да, не може да се очаква другояче. О, майка й е много смешна. Ядосва ме, дразни ме страшно. Разбира се — долна класа — това е то. Младата дама е истерична, разбира се, като е изгубила толкова рано съпруга си.

Джип усещаше неговата злобна усмивка без да вдигне очите си. Но какво, и да откриеше истината? Той умееше да пази тайна.

— Доста неща преживяхме вече, плачове и припадъци, да, да! Когато човек овдовее толкова рано, разбира се… Спомням си, като бях в Ирландия при капитан О’Нейл…

„Трябва да се отърва от него, иначе ще закъснея за вечеря“, помисли Джип и попита: — Петънс, кой купи младото, кафяво конче?

— Господин Брайян Съмерхей, милостива госпожо, ей там от Уидрингтон. За лов и за града.

— Съмерхей? Той ли?! — Джип си спомни за младежа с ясните очи и закачливата усмивка, за смелия момък, яхнал на алеста кобила, който й напомняше за някого.

— У него животното ще е добре вярвам?

— О да, госпожице, добра къща и добър господар. Той идва тука да го види и пита за вас. Казах му, че вече сте омъжена. — А, каза той, — тя язди много хубаво. Спомня си и за коня ви. Господин майорът не беше тука, аз му дадох да опита кончето и той прескочи с него няколко огради. Като се върна, каза „Ще го купя“. Той говори приятно и не пилее времето си, още не беше изминала една седмица, и дойде, взе си коня. Ще го носи добре, той е добър ездач и смел, но трябва да има твърда ръка.

— Да, Петънс, а сега трябва да си вървя. Кажи на Ани, че утре ще дойда.

— Добре, госпожице. Срещата е утре в седем и половина при Фил Крос. Ще дойдете, нали?

— Разбира се. Лека нощ.

Бързайки през двора, Джип си мислеше. „Язди чудесно! Колко мило! Радвам се, че той е купил коня ми!“

Още приятно разгорещена от прекараната на седло сутрин, Джип отиде по обед в къщичката. Беше един от ония късни септемврийски дни, когато стопленият въздух се издига над ожънатите ниви, и храстите още блестят росни. По-късият път водеше през полето, край селското пасбище, дето по цъфналата зеленина беше проснато пране. Като пресече улицата, тя влезе в градината. Край стените под вече пожълтелите тополи цъфтяха изобилно лайки и слънчогледи. Един празен стол, върху който лежеше захлупена затворена книга, стоеше до един от прозорците. Димът от единия кумин беше единственият знак на живот тук. Стоейки нерешително пред вратата, Джип почувствува тая извънредна тишина като нещо неестествено. Тя дигна ръка, за да похлопа, но някакво сподавено хълцане я накара да се спре. После погледна през прозореца и видя една жена, облечена в зелено, навярно, госпожа Уег, която седеше до масата и плачеше. В същия миг от горния кат се зачуха тихи стонове. Джип влезе в къщи и похлопа на стаята, дето седеше жената със зелената рокля. Вратата се отвори и пред нея стоеше госпожа Уег. Очите, носът и бузите на слабото, кисело лице бяха червени. Със своята зелена рокля и зеленикава коса — тя беше побеляла и се боядисваше — тя напомняше на Джип ония зелени ябълки, които стават тъй неестествено червени на слънце. По лицето й личеха светли бразди и ръката й още стискаше смачканата носна кърпичка. Ужасно беше да се изправиш тъй свежа и пълна с живот пред тая нещастна жена, навярно измъчвана от горчива болка. Желание да побегне обхвана Джип. Тя каза кротко: — Госпожа Уег? Моля извинете… но… има ли нещо ново?… Аз съм… Аз доведох Дафне тук!…

Жената пред нея изглеждаше разкъсвана от най-противоречиви чувства; най-после тя отговори, хълцайки:

— Днес сутринта то… то се роди… мъртво!

Джип усети, че се задушава. Да се мъчиш толкова само за това! Нейното майчинско чувство се възбунтува и натъжи, разумът й обаче каза: „Така е по-добре, много по-добре!“

— Как е тя? — попита Джип.

— Зле, много зле. Не зная, какво да кажа — съвсем се обърках. Толкова ужасно е всичко това.