Джон Голсуърти - Над всичко

Щом времето се влоши, той стана безпокоен, почна да иска цигулката си и те се върнаха в града. Джип все имаше чувството, че това е само затишие пред буря. Едва се бяха прибрали в собствената си къща и това чувство се сгъсти като дъждовни облаци по небето след ясни дни. Тя беше мислила често за Дафне Уинг, писа й и получи следния отговор:

„Мила госпожо Фиорсен,

О, толкова мило е от ваша страна да ми пишете, понеже зная какво трябва да мислите за мене! Много любезно беше от вас да ме изпратите тук. Старая се да не мисля, но, разбира се, не ми е възможно. Все ми е едно какво ще стане. По-късно и майка ми ще дойде тук. Понякога лежа по цяла нощ и се вслушвам във вятъра. Не намирате ли, че това е най-тъжното нещо на света? Дали ще умра? Дано! Ох, надявам се, наистина се надявам, че ще умра. Сбогом, мила госпожо Фиорсен! Никога няма да си простя това, което ви сторих.

Никога между нея и Фиорсен не се бе споменало за малката танцувачка. Джип не знаеше дали той мисли за нея и дали знае какво е станало. Но тъй като часът й наближаваше, тя все по-силно чувствуваше, че би трябвало да отиде при нея. Затова писа на баща си, който след къс престой с леля Розамунд в Харогет, пак беше в Милденхем. Уинтон отговори, че при Дафне има болногледачка, освен това още една жена, навярно майка й, но не бил запитвал направо. Дали Джип не може да дойде? Той бил сам и ловът на лисици щял да почне. Под такива сухи съобщения той обикновено прикриваше копнежа си. Но мисълта да му достави някаква радост, желанието да препуска с ловците, засилиха решението й да отиде. Детето беше добре. Фиорсен не пиеше и тя можеше да си разреши тая малка ваканция и да успокои съвестта си относно момичето. Откакто се бяха върнали, тя го придружаваше на пиано всеки ден, както по-рано. Една сутрин тя използува края на упражнението, за да каже:

— Искам да отида за една седмица в Милденхем. Татко е тъй самотен.

Тя видя, че шията му се изчерви.

— При него? Не! Той ще те открадне, както беше откраднал бебето, ако иска. Не тебе! Не!

При това неочаквано избухване тя се възмути. Никога не му беше искала нищо, той нямаше право да й отказва това! Той се приближи и я обви с ръцете си:

— Моя Джип, искам те тука… и аз съм самотен. Не отивай!

Тя се опита да отмахне ръцете му, но не сполучи и ядът й се засили. После каза студено:

— Има и друга причина.

— Няма причина, която да може да те отнеме от мене!

— Момичето, което скоро ще добие дете от тебе, живее близо до Милденхем; искам да видя как е.

Той я пусна, дръпна се назад и седна на канапето. А Джип помисли: „Съжалявам, но той го заслужава“.

— Тя може да умре, — продължи Джип. — Трябва да отида, но няма защо да се боиш, че няма да се върна. От днес след една седмица ще се върна, обещавам.

Той я погледна втренчено.

— Да. Ти не нарушаваш обещанията си, няма да излъжеш. — Но изведнъж пак почна: — Не, Джип, не отивай!

— Трябва.

Той я взе в прегръдките си.

— Но кажи тогава, че ме обичаш!

Обаче тя не можеше. Друго нещо беше да търпи прегръдките му, друго да лицемери. Когато той излезе, тя си оправи косите и помисли: „Тук, дето ги видях с онова момиче!“

Късно след обед тя пристигна в Милденхем. Уинтон я чакаше на гарата. Отивайки за в къщи, те минаха край къщицата, дето живееше Дафне Уинг. Това беше малка обрасла със зеленина къщица пред една горичка, с градинка пълна със слънчогледи. Тук живееше старият жокей Петънс с овдовялата си дъщеря и трите й деца. Тоя „стар дърдорко“, както го наричаше Уинтон, работеше още в конюшните на Уинтон, а дъщеря му переше в Милденхем. Джип беше взела за Дафне Уинг същата сестра, която беше гледала и нея, същият стар доктор и сега трябваше да играе ролята на спасител. Къщичката беше като заспала, но Джип не поиска да спрат, искаше й се по-скоро да бъде пак дома, да види пак стаите, да вдъхне познатия мирис на къщата, да погали старата си кобила и да усети как животното души за захар в ръката й. Колко хубаво беше да се върне пак здрава и все още способна да язди! Усмивката на Марки пред вратата я зарадва, дори тъмнината в хола я правеше да се чувствува щастлива. Един последен слънчев лъч падаше върху тигровата кожа, на която тя толкова често се бе тръшкала смъртно уморена след някой лов.

Петънс чешеше старата кобила. Гладко избръснатото му, мазно лице й се усмихваше: — Добър вечер, госпожице, извинете, добър вечер, милостива госпожо! — Малките му, кафяви очи, вече засегнати от старостта, я гледаха с любов.