Джон Голсуърти - Над всичко

— При нея ли е сестрата?

— Да. Упорита личност, но опитна, не може да й се отрече. Дези е много слаба. Ох, колко страшно е всичко това! А сега трябва да се мисли за погребение. Край няма! И всичко зарад тоя… тоя човек! — Госпожа Уег се обърна и пак заплака.

Джип полекичка излезе, спря се на стълбата, размисли дали да се качи или не, после тръгна полека нагоре. В предната стая навярно лежеше нещастното момиче, което едва преди година с такава наивна важност разсъждаваше дали трябва да си намери любовник. Сестрата полуотвори вратата и излезе в коридора, като видя кой е:

— Вие ли сте, мила? — пошепна тя. — Много хубаво, че дойдохте.

— Как е?

— Сравнително добре. Знаете, нали?

— Да, може ли да я видя?

— Едва ли. Не мога да я разбера. Тя няма никакъв дух, никакъв! Мисля, че не иска да оздравее. Предполагам, че мъжът… — И като погледна Джип, добави: — Това ли е? Той й се наситил?

— Да.

Сестрата изгледа Джип от горе до долу.

— Вие изглеждате много добре. Имате свеж цвят. Може би ще е добре да ви види. Елате!

Джип влезе след нея. Със затворени очи, влажни кичури руса коса по челото и едната ръка върху завивката точно над сърцето, лежеше крехката мадона на любовните милувки… Златната халка на четвъртия й пръст беше единственото цветно петно върху цялото легло.

— Погледнете мила, какъв гост ви водя!

Очите и устните на Дафне Уинг се отвориха и затвориха пак. И Джип изведнаж помисли: „Бедното момиче! То си помисли, че е той, а то съм само аз!“

Бледните устни казаха:

— О, госпожо Фиорсен, вие ли сте — много мило от вас. — И пак очите се отвориха, но съвсем малко, другояче.

Сестрата излезе. Джип седна и боязливо докосна бялата ръка. Две сълзи се търколиха бавно по бузите на момичето.

— Свърши се, — каза тя едва чуто, — и сега няма вече нищо, то беше мъртво. Не искам да живея. О, госпожо Фиорсен, защо не ме оставят да умра?

Джип се наведе напред, галейки ръката, не в състояние да понесе вида на двете сълзи, които бавно се търкаляха. Дафне промърмори:

— Вие сте добра към мене. Бих искала да беше останало живо бедното ми дете!

Джип изправи глава, но можа само да каже:

— Кураж! Мислете за работата си!

— Да танцувам! — Тя се позасмя. — Струва ми се, че е било преди векове!

— Да, но всичко пак ще се възвърне.

Със затворени очи и стиснати устни, бялото като алабастър лице изглеждаше съвършено, пречистено от всичко дребнаво и просташко. Странно че това хубаво лице, подобно на бяло цвете, произлиза от господин и госпожа Уег!

Дафне Уинг отвори очи.

— О, госпожо Фиорсен, чувствувам се толкова слаба… и самотна. Няма нищо повече за мене!

Джип стана. Настроението на момичето бе обхванало и нея и тя се боеше да не се издаде.

— Когато сестрата каза, че ми води гост, помислих, че е той. Но сега съм доволна. Ако ме погледне като по-рано, бих умряла.

Джип сложи устните си на влажното чело, от което все още полъхваше аромат.

Когато излезе пак в градината, тя не тръгна през полето, но край къщичката и навлезе в горичката. Тук седна на един дънер, притисна ръце в бузите си и лактите до гърдите си, вгледана в обляната от слънце полянка, над която бръмчеха мушички. Любов! Не беше ли това нещо омразно, трагично? Не беше ли само да се впуснеш, да грабнеш и да отминеш бързо? Не ставаше никога така, че двама да се срещнат, да се вкопчат един за друг и да останат навеки едно? Любов беше разрушила живота на баща й, на Дафне Уинг. Тя не идеше, когато човек я вика, идеше само, когато не я търсят, не я искат! Някакъв зъл демон, който засища духа преди тялото или тялото преди духа. По-добре да си далеч от нея — много по-добре! Кой свободен човек би искал да стане роб като Дафне Уинг, или като Фиорсен, копнеещ за една жена, която не го обича; или като баща й, прикован към един спомен? Загледана в слънчевите лъчи по полянката, Джип си мислеше: „Любов! Стой далеч от мене!“

Всяка сутрин тя отиваше в малката къщичка, дето госпожа Уег я чакаше, за да се разговори с нея. Добрата жена я беше обикнала, намираше я много „аристократична“, а тъкмо това беше нейната слабост, която я бе накарала да насърчава танцовите дарби на дъщеря си. „Възпитах Дези като дама“, казваше тя на Джип, „и ето резултатите“. Погребението й беше причинило много главоболия. „Дадох името Дези Уинг, разправяше тя. Дъщеря ми е кръстена Дези, а Уинг е името й като артистка. Колкото за бащата, като трябваше да кажа някакво име, защо не на покойния Йозеф Уинг? Той и без това никога не е съществувал! Иначе хората може да се сетят, па и за господин Уег щеше да е толкова неудобно! Ах, какви тревоги!“