Джон Голсуърти - Над всичко

— Сбогом, стари Оси! Колко, е добър! Тумбо, долу! Ти няма да отиваш!

— Сбогом, милото ми момче! Не се преуморявай!

Отговорът на момъка не се чу, но бе последван от смях и думите:

— О Брайян, наистина си… Сбогом Оси, сбогом, сбогом!

Младият човек се качи и влакът потегли. Джип видя как младежът махаше с шапка през прозореца. Той беше нейният познайник от миналогодишния лов, господин Брайян Съмерхей, същият, който беше купил нейния кон. Като го видя, че откачва палтото си, за да го постеле на кучето си, Джип помисли: „Обичам мъже, които най-напред мислят за кучетата си“. Кръглата му къдрокоса глава, широкото чело, остро очертаните устни пак я накараха да се замисли: „Къде съм виждала някого като него?“ Той затвори прозореца и каза:

— Бихте ли искали!… О, вие ли сте? Ние сме се срещали на лов. Вие навярно не си спомняте за мене?

— О, много добре! Вие купихте моя кон миналата година. Как е той?

— Чудесно. Забравих да питам как му е името, нарекох го Огнян! Щом види ограда, не може да се сдържа.

Те млъкнаха, усмихвайки се. Джип погледна кучето и каза:

— Много е мило. На колко години е?

— Дванадесет. Жалко, че кучетата тъй бързо остаряват.

Пак настъпи тишина. Той я гледаше с ясните си очи.

— Веднъж идвахме с майка ми у вас — беше миналата година през ноември. Някой беше много болен.

— Да, аз.

— Много бяхте болна?

Джип поклати глава.

— Чух, че сте омъжена… — Гласът му беше провлечен, като да заглади неуместното в забележката му. Джип вдигна очи.

— Да, но малката ми дъщеря и аз живеем сега пак при баща ми.

— Така ли?… Ах, какъв хубав галоп беше тогава!

— Чудесен. Майка ви ли беше на гарата?

— Да, и сестра ми Едит. Уидрингтон е много скучно място, навярно и Милденхем е така?

— Да, много е тихо, но аз го обичам.

— Как се казвате сега?

— Фиорсен.

— Ах, да! Цигуларят! Животът е хазартна игра, нали?

Джип не отговори на тая странна забележка. Той извади от джоба си една малка червена книжка.

— Познавате ли тия стихове? Всякога ги нося със себе си, когато пътувам, няма по-хубаво нещо.

Книгата — Шекспировите сонети — беше отворена на тия редове:

Джип продължи:

Слънцето низко на запад грееше почти хоризонтално над бяло-зелената равнина, по която беше пръснат добитък. Сноп лъчи паднаха през прозореца и позлатиха прашинките във въздуха. Джип му подаде книгата през цялото това сияние и попита полека:

— Четете ли много стихове?

— За жалост повече юридически книги. Но поезията е най-хубавото нещо на света, нали?

— Не. Музиката.

— Вие сте музикална? Така изглеждате.

— А вие?

— Обичам операта.

— Тая най-низка форма на музиката?

— Именно за това. А вие не я ли обичате?

— Да. Затова отивам сега в Лондон.

— Наистина ли? Абонирана ли сте?

— За тая зима.

— И аз също. Тогава ще се видим.

Джип се усмихна. Отдавна не беше говорила с човек на своята възраст, отдавна не беше виждала лице, което да възбуди интереса й и възхищението й, отдавна от нея самата никой не се беше възхищавал. Слънцето сега я заливаше със своята топлина и пробуждаше у нея някакво неопределено блажено чувство.

Много нещо може да се каже през два-три часа пътуване с железница! А след това остава някакво чувство на приятна топлота. Шумът от колелетата затруднява хората да се чуват, но ги прави близки, приятелството се завързва по-скоро отколкото след няколко седмично запознанство. Джип слушаше с удоволствие словоохотливия младеж. Неговият малко проточен глас я пленяваше, приятно й беше неговото остроумие, неговият необуздан смях. Той й разкри своето минало, разказа й за ученическите си и университетски години, за старанието си в адвокатското си поприще, за своите цели и амбиции, за своите вкусове, дори и за лудориите си. В тая непресторена откровеност имаше нещо ласкателно за нея, тя чувствуваше, че той се възхищава от нея. После той я запита дали играе пикет.

— Да, почти всяка вечер играя с баща си.

— Да изиграем ли една игра?

Тя разбра, че той иска да играе само защото щеше да може да седи по-близо, да е свързан с нея чрез вестника разгънат на коленете им, да й подава картите, случайно да докосне ръката й, да я погледне направо в лицето. И на нея това не беше неприятно; правеше й удоволствие да го гледа в лицето, което имаше някакъв чар, нещо леко, безплътно, което често липсва на хубави лица.