Джон Голсуърти - Над всичко

— Пет! Три момичета — три момичета! Знаете ли това стихотворение от Доусон: По моя си начин, бях ти верен, Чинара! По-хубаво е от Верленовите, с изключение на „Les sanglots longs“. Какви са картите ви?

— Дама. Обичате ли името Чинара?

— Да. А вие?

— Чинара. Чинара. Да-а… Звучи като есен, падащи листа на рози, суха шума.

— Добре! Оси, мирно! Не хъркай!

— Ах, горкото куче! Оставете го! Сечете за мене. Ах, една карта падна!… — Коляното й докосна неговото…

Книгата падна от ръцете му — той се събуди.

По дяволите! Безнадеждно! Той се сгуши в креслото, задрема и след няколко минути спеше вече дълбоко, без сънища.

Два часа по-късно, един от приятелите му, който търсеше развлечение, го видя и се спря ухилен пред него, гледайки къдравата коса и лицето, което сега приличаше на това на някое малко момче. Той бутна леко стола и Съмерхей се стресна, помисли: — Какво? Къде съм?

Над ухиленото, лице насреща му се носеше друго, прекрасно. Той се разтръси:

— О, дявол да те вземе!

— Извинявай, драги.

— Колко е часът!

— Десет.

Съмерхей измърмори нещо неразбрано и се обърна на другата страна, но не можа да заспи, а виждаше все нейното лице, усещаше докосването на топлата ръка, облечена в ръкавица.

В петък в операта даваха „Кавалерия Рустикана“ и „Палячи“; освен „Фауст“ и „Кармен“ единствените опери, на които Уинтон не заспиваше.

Очите на жените когато не се вглеждат, виждат повече от тия на мъжете. Джип съгледа Съмерхей; преди той да я види, тя го видя като дойде, стиснал шапка до бялата си жилетка и озъртащ се, като че търси някого. Когато седна, тя можеше да вижда добре профила му и приковавайки погледа си върху него, си мислеше дали би могла да го накара да се обърне. Тъкмо тогава той я съгледа. Тя се смути като усети, че след тоя първи поглед й се иска още един. Дали ще му хареса нейната рокля? Добре ли е вчесана! Да не си беше мила главата тая сутрин! В антракта тя не се обърна, докато не чу гласа му:

— Добър вечер, господин майор!

Уинтон вече беше чул за срещата във влака. Искаше му се да пуши, но не желаеше да остави дъщеря си сама. След като размениха няколко думи, той стана.

— Седнете на моето място, Съмерхей, за една минута. Ще изляза да изпуша една цигара.

Съмерхей седна. На Джип се стори, че залата и хората изчезват и те двамата са пак в железницата сами. Имаше само десет минути да се порадва на неговия смях, сама да се засмее, да бъде любезна към него. Те бяха приятели.

— В Националната Галерия има една картина, която искам да видите, — каза тя, когато той си тръгна.

— Да отидем ли заедно? Утре? По кое време? В три?

Тя усети, че се изчерви, че е хубава. После той си отиде. Баща й седна до нея и тя го бутна, страхувайки се да не се издаде, по ръката.

— Татенце, виж оная фризура на втория ред. Нали е много хубава?

Оркестърът засвири увертюрата на „Палячи“. Следейки покъртителната проста история, Джип сега я разбираше не само от естетическата й страна. Бедната Неда! Бедният Канио! Очите й се наляха. Тя чувствуваше в тия образи на трагикомедията страстната, много бързата, буйна, сладка и страшна любов.

La commedia е finita!

Като си обличаше палтото, очите й потърсиха Съмерхей. Тя се помъчи да се усмихне, но не можа, откъсна погледа си от него и тръгна след баща си.

На другия ден тя закъсня не от кокетство, а защото се боеше да не се покаже много усърдна. Съгледа го веднага до колоните, забеляза промяната в лицето му, когато я видя. После го заведе направо при картината. Шапката му и модерната яка не засилваха наистина приликата, но все имаше такава.

— От петнадесетата си година имам копие от тая картина. Виждате ли от кога ви познавам?

Той я погледна втренчено.

— Така ли изглеждам! Сега нека намерим вас!

Джип поклати глава.

— Ето там най-любимата ми картина „Смъртта на Прокрис“… Учуденото лице на Фауна, затворените очи на Прокрис, кучето, лебедите, тъгата по нещо, което е могло да бъде.

— Което е могло да бъде! Хареса ли ви „Палячи“ вчера.

— Мисля, че много го изживях.

— И мен така ми се чини. Наблюдавах ви.

— Да загинеш от любов ми се чини ужасно. А сега, покажете ми вашите любимци. Но мисля, че съм ги отгатнала.

— Да видим!

— „Адмиралът“, например.

— Да. А другите!

— Двете „Белини“.

— Вие сте страшна истина.