Джон Голсуърти - Над всичко

Три дена след несполучливото си бягство Джип писа на Дафне Уинг. Съобщи й за болестта на Фиорсен и спомена за една малка къщица близо до Милденхем, дето Дафне щеше да е добре и запазена от любопитни погледи. На края молеше да й се позволи да плати за всички загуби от нарушените договори.

На следната сутрин пристигна господин Уег с шапка с черен креп и с черни ръкавици. Той се загледа в градината, сякаш призоваваше някое видение за оная топла, нежна нощ, когато лунната светлина изливаше своя прозрачен блясък над слънчогледите, а дъщеря му танцуваше по моравата. Джип му протегна ръка:

— Добър ден, господин Уег, много любезно от ваша страна, че дойдохте.

Господин Уег се извърна. Месестото му лице изглеждаше много съкрушено.

— Надявам се, че сте добре, госпожо. Хубава къща имате. И аз много обичам цветя, те са моята страст.

— Много е приятно да ги има човек в Лондон, нали?

— Да-а! Тук биха вирели и гиргини, струва ми се.

След като задоволи по тоя начин смътното си желание да се покаже светски човек и да я поласкае, той продължи:

— Дъщеря ми ни показа вашето писмо, но в такава деликатна работа предпочитам устен отговор. Вие сте много любезна — във вашето положение — аз ценя това. И аз се опитвам да постъпвам християнски. Всичко тленно преминава, човек не знае кога ще му дойде редът. Казах на дъщеря си, че ще се срещна с вас.

— Много се радвам. Аз се надявах, че ще дойдете.

Господин Уег се изкашли и продължи:

— Не искам да кажа пред вас нещо рязко за една известна личност, още повече, като узнах, че е болна, — но наистина не зная как да се справя с цялото това положение. Не мога, във връзка с цялата тая работа да мисля за пари, обаче за дъщеря ми това е сериозна, много сериозна загуба. Трябва да мисля за честта на името си. Името на дъщеря ми — да, то е мое име — аз съм познат и уважаван човек, не ви казах това по-рано. Понякога почти не мога да се владея и само това — само мисълта за вас… ако смея да кажа така… ме спира…

— Моля, оставете ме да направя това, за което молех, господин Уег. Ще ми бъде мъчно, ако не ми се позволи поне това.

Господин Уег се изсекна.

— Това е деликатна работа, — каза той. — Не зная какъв е дългът ми. Наистина не зная.

Джип дигна очи.

— Главното е да се спестят на Дези мъки и страдания, нали?

Господин Уег сякаш искаше да каже: „Мъка!… Това е моя работа!“ — После тоя израз изчезна и вместо него се появи на лицето му някаква топла благосклонност, като човек, когото ухажват. Той се отвърна и пак се изкашли. Джип полека каза:

— Зарад мене!

Господин Уег я погледна смутено и каза с тон, който се мъчеше да бъде любезен:

— Щом поставяте така въпроса, не виждам как бих могъл да откажа. Но трябва да остане само между нас, не мога да се отрека от своето становище.

— Разбира се. Благодаря ви. После ще ми съобщите всичко необходимо. Да не ви задържам повече. — И тя му протегна ръка.

Господин Уег я улови.

— Да, наистина имам работа. Ще придружа тялото на един господин до гробищата Камден Хил. В дванадесет часа е погребението. Аз съм винаги точен. Сбогом!

Тя проследи с поглед четвъртитата му, черна фигура, която излизаше из входната врата, видя го как закопчава лъскавите си ръкавици, после се качи горе и си изми лицето и ръцете.

Няколко дни състоянието на Фиорсен беше колебливо, но всеки час опасността намаляваше. След две седмици напълно спокоен живот, не оставаше, според думите на доктора, друго, освен да се избягва всеки повод за връщане на болестта. Малко морски въздух щеше да е от голяма полза. Джип можеше да се справи с него, докато беше още болен, обаче тя преживя няколко много горчиви часове, преди да прати за детето, Бети и кучетата, и да почне окончателно живота си пак в своята къща. Дълговете на Фиорсен бяха платени, също хилядата лири на Розек и загубите на Дафне Уинг. Тя беше отишла в оная къщичка, дето никой не я знаеше и там прекарваше в самота и страхове, облечена в черно и със златна халка на пръста като единствена утеха.

Август и първата половина на септември прекараха на море. Фиорсен беше въздържан и доста спокоен. Той беше преживял голям страх и не можеше да го забрави така скоро. Живееха в една селска къща. Към простите хорица той се показваше от най-симпатичната си страна; постоянно се мъчеше да откъсне своята „морска жена“ от нейното дете и да я увлече след себе си по тревясалите скали и жълтия пясък на крайбрежието, дето да бъде само негова. Най-голямата му радост беше, когато можеше да открие някое ново място, дето да се къпят и сушат после на слънце. А Джип, седнала на покритата с водорасли скала, натопила само краката си във водата и оправяща с пръсти влажната си коса, наистина приличаше на морска русалка. Само да го обичаше! Но макар че тук, всред природата, той по-лесно се понасяше, сърцето й не се разтвори, не трепваше при неговия глас, не биеше по-силно под неговите целувки. Очите й имаха, когато гледаха него или детето, съвсем различен израз, та дори и един егоист като него би забелязал това. Той почна да ненавижда малката си съперница и тя забеляза това.