Джон Голсуърти - Над всичко

Той стана, влезе пак в стаята за ядене и пи пак коняк. Джип не можеше да понася това. Добре, тогава не трябва да излиза толкова и да взема уроци по музика. Уроци по музика! Беше почти три часа. Да отиде ли да види какво прави наистина — да я придружи дома? Едно внимание! Може да й е приятно. По-добре отколкото да чака тук докато се върне тя със студено, затворено лице. Той си наля пак, взе шапката си и тръгна. Като повървя по горещото слънце и дойде до къщата, чувствуваше се малко замаян. Една слугиня му отвори.

— Аз съм господин Фиорсен. Тук ли е госпожа Фиорсен?

— Да, господине. Ще почакате ли?

Защо го гледа така? Грозотия! Колко омразни са грозните хора! Когато тя излезе, той отвори вратата и се заслуша. Шопен! Полонезата а — мол! Дали Джип! Свири много хубаво! Той излезе в коридора, тръгна воден от музика и полека натисна дръжката на вратата. Музиката спря. Той влезе.

Когато Уинтон, един час и половина след това, си отиде, Фиорсен продължаваше да стои пред входната врата. Подпалената с коняка ревност, която го беше накарала да обиди жена си и стария господин Армо, внезапно се разнесе, когато Джип на улицата се обърна с такъв леден глас към него. Сега той почувствува страх, който все растеше. Ще му прости ли? За човек, който се води само от импулса на момента и после едва знае какво е сторил или кого е обидил, самообладанието на Джип беше загадъчно, дори страшно. Къде беше отишла? Защо не се връща? Безпокойството му приличаше на кълбо, което се търкаля надолу и все повече се засилва. Ако не се върне? Не, тя трябва да се върне — нали детето е тук — нейното дете!

За първи път мисълта за детето му донесе пълно задоволство. Той се махна от вратата и, като изпи още една чаша, за да се подкрепи, тръшна се на канапето в салона. Докато лежеше, стоплен от коняка, той си мислеше: „Ще започна нов живот, ще оставя пиенето, всичко ще оставя, детето ще пратя на село, ще заведа Джип в Париж, Берлин, Виена, Рим, вън от Англия, далеч от баща й и от всичките тия досадни хора! Тя обича да пътува!“ Да, щяха да бъдат щастливи! Чудесни нощи — чудесни дни — въздух, който не гнети човека и не го кара да пие, вдъхновение — истинска музика! Миризмата на дим от дърва из парижките улици, берлинският Тиргартен, серенади из някоя тиха флорентинска улица, светулки из дрезгавината на летните италиански вечери — как го упояваше споменът за всичко това! Топлината от спирта угасна, той почувствува тръпки, затвори очи с намерение да спи, докато се върне Джип. Но изведнаж ги отвори пак, защото видя — както обикновено в последно време виждаше — пак такива грозни неща: лица, които се променяха, ставаха все по-грозни, превръщаха се в дупки, дупки… гнъсни, изкривени, преплетени като корени, човешки лица. Ужасно! Той отвори очи, защото тогава те изчезваха. Беше съвсем тихо. Никакъв звук. Кучетата също не се чуваха. Да отиде да види детето.

Като минаваше през хола, позвъни се. Телеграма! Той разкъса обвивката.

„Джип и детето при мене — писмо следва. Уинтон“.

Той се изсмя, затръшна вратата под носа на раздавача и изтича нагоре. Там нямаше никой. Значеше ли това, че тя наистина го беше напуснала? Той се хвърли върху леглото на Джип, зарови лицето си в него и захълца, обезсилен от алкохола. Никога вече да не види да се затварят нейните очи, никога повече да не притисне устните си върху тях, никога вече да не напои сетивата си с нейната красота! Той скочи. Да я изгуби? Глупости! Тоя спокоен проклет англичанин, баща й — той беше направил всичко, беше откраднал и детето!

Той слезе долу, пи малко коняк и се поуспокои. Какво да прави? „Писмо следва“. Да отиде у Уинтон? Не! Да пие! Да се весели!

Той си взе шапката и излезе. Първо тръгна тъй бързо, че главата му се замая, после взе кола и отиде в една гостилница в Сохо. От сутринта не беше ял нищо, освен един бисквит, сега заръча супа и едно шише от най-хубавото италианско вино — нещо по-солидно му беше противно. Там седя цели два часа — бледен, разярен, с изпотено чело, като се смееше и ръкомахаше отвреме-навреме за забава или уплаха на околните. Ако не го познаваха тука, би възбудил подозрение. Като изпи виното си, към девет и половина, стана, сложи една златна монета на масата и си излезе, без да чака да му върнат.

По улиците фенерите вече горяха, макар че още не беше тъмно. Той се упъти с несигурни крачки към Пикадили. Едно момиче го погледна, той се загледа в нея, улови я под ръка и тръгнаха заедно. Изведнаж момичето спря и поиска да освободи ръката си; по напудреното й лице и в тъмните й очи се изписа уплаха. Фиорсен се изсмя без да я пусне. „Ела!“ — каза той. „Приличаш на жена ми. Искаш ли да пиеш нещо?“