Джон Голсуърти - Над всичко

— Пази се от господин Уег, Густав; вчера, беше при мене. Той не мисли за музика.

Фиорсен се надигна.

— По дяволите господин Уег! Какво може да стори?

— Не съм адвокат, но мисля, че може де бъде много неприятен — момичето е много младо.

Фиорсен го погледна ядосано и каза:

— Защо ми доведе това проклето момиче?

— Аз не съм ти я довел, приятелю.

— Ти си! Какви намерения имаше? Ти никога не правиш нищо без намерение. Зная, че беше това. Какви бяха намеренията ти?

— Обичаш удоволствието.

— Слушай! — каза Фиорсен буйно. — Отказвам се от твоето приятелство, не съм те познавал истински. Свършено е. Остави ме на мира.

Розек се усмихна.

— Приятелства не свършват така, драги. Ти ми дължиш хиляда лири.

— Добре, ще ти ги платя. Жена ми ще ми даде на заем.

— О! Толкова ли те обича? Мислех, че тя обича само уроците си по музика.

Фиорсен се облегна напред с високо издигнати колена и изсъска:

— Вън! Ще ти платя твоите хиляда лири!

Розек все още се усмихваше.

— Не ставай такъв глупак, Густав! С твоята цигулка ти си мъж, без нея — дете. Лежи спокойно и мисли за господин Уег. Или по-добре ела да поговорим. За сега, сбогом! Успокой се! — И като изтърси пепелта от цигарата си в една пепелничка до лакътя на Фиорсен, той излезе.

Фиорсен сложи ръка на челото си. Проклети да са всички — бащата и момичето, и Розек, и всичките останали хищници! Той излезе в коридора. В къщи беше още съвсем тихо. Розек си беше отишъл — на добър му час! Той извика Джип. Никакъв отговор. Влезе в стаята й — чиста, хубава, с мирис на цикламини! Погледна в градината. Там, на края, беше детето с дебелата бавачка, но Джип я нямаше. Никога я нямаше, когато му трябваше! Уег! Той изтръпна, и като се върна в стаята си, извади шише ракия от един заключен долап и сръбна. Това го успокои. Той пак заключи долапа и се облече.

Като отиваше в стаята за музика, той се спря под дърветата да поиграе малко с детето. Понякога го чувствуваше като прелестно малко създание, вече тъй подобно на Джип с големите си тъмни очи. Понякога обаче то го дразнеше — безцветен червей! Като го погледна тая сутрин, той неволно помисли за другото, което беше на път и лицето му се изкриви. Като забеляза, че Бети се изненада от гримасата, която бе направил пред нейната любимка, той се изсмя и влезе в стаята за музика.

Докато си нагласяваше цигулката, отсъствието на Джип от стаята за музика му се стори крайно несправедливо. Като че ли онова проклето момиче значи нещо! Джип никога не го бе обичала, никога не му бе дала това, което той искаше, никога не бе заситила неговата жажда! Никоя друга жена не беше така, никоя не го беше оставила незадоволен. Той обикновено им се насищаше пръв. Джип не му бе дала нищо! Нямаше ли сърце или го беше подарила другаде? Какво бе казал Паул за уроците й? Изведнаж му дойде на ум, че не знае нищо, съвсем нищо за това къде ходи тя, какво прави. Уроци по музика? Почти всеки ден тя излизаше, липсваше по цели часове. Къде беше? В обятията на друг мъж! В истинска телесна болка той сложи цигулката — защо не? Той изтръпна, но си спомни за нейната гордост, за откровеността й, преди всичко за равнодушието й, и страхът му премина. Не, не Джип!

Той се приближи до една масичка, дето имаше коняк и си наля. Това го подкрепи. И той започна да се упражнява. Избра едно място от Брамсовия концерт за цигулка и почна да го повтаря. Изведнаж забеляза, че не внимава, че прави все същите грешки. Техниката на това парче беше ужасна. Уроци по музика! За какво й бяха? Прахосване на време и пари — тя никога нямаше да бъде нещо повече от дилетантка! Дали там е отишла? Обед минаваше. Може да се е върнала.

Той пак влезе в къщи. Нямаше я. Не! Ще се върне ли госпожата? Не била казала нищо. Той влезе в стаята за ядене, изяде един бисквит и изпи една чаша коняк със сода, който го подкрепи. После влезе в салона и седна пред писалището на Джип. Колко в ред беше всичко! На малкия календар, днешният ден, сряда, беше отбелязан с кръстче, петък също, за какво? Уроци по музика! Той извади от чекмеджето адресника й. „А. Армо, 305-а, Марилебон Род“ и пак забележка: „3 ч. сл. обед“.

Три часа! Тъкмо сега беше. Очите му се спряха на една стара цветна картина представляваща вакханка, обвита в зелен воал, която търси китарата си пред един гол купидон, а този, с лък и стрела в ръцете, я гледа. Фиорсен обърна картината. На гърба беше написано с остри, малко закривени букви: „На моята малка приятелка — Е. А“.

Той се приближи до пианото, отвори го и почна да свири, като гледаше разсеяно пред себе си, и едва знаеше какво свири. Беше ли велик артист! Често в последните дни му беше безразлично дали ще вземе пак цигулката в ръце. Беше му омръзнало да стои изправен пред редица тъпи лица и да гледа как тия глупци удрят идиотските си ръце една о друга. Наситил се беше на всичкото това еднообразие!