Джон Голсуърти - Над всичко

— Не мога да чакам повече. Сбогом! — Думите: „Поздравете Джип!“, замряха на устните му.

— Сбогом! — повтори Фиорсен. Уинтон излезе и забърза по улицата, усещайки, че тъжната фигура все още стои на полуотворената врата. Бети не се виждаше, трябва да беше вече на ъгъла. Мисията му успя, обаче той не тържествуваше. Той ги качи в колата, натовариха отгоре детската количка и тръгнаха. Отначало искаше да обясни на Бети всичко, но сега каза само:

— Утре всички ще отидем в Мелденхем.

И Бети, която се боеше, от него още от първото им стълкновение, не се осмели да зададе никакъв въпрос. По пътя Уинтон накара да спрат пред едно пощенско бюро и изпрати следната телеграма:

„Джип и детето при мене. Писмо следва. Уинтон“.

Това успокои съвестта му, беше освен това необходимо, за да не се обърне Фиорсен към полицията. Всичко останало, след като се споразумее с Джип.

Стана късно преди да могат да говорят.

Близо до отворения прозорец, дето Марки, в знак на радост, че Джип се беше върнала, бе сложил две ортенции купени от самия него, Джип започна. Тя не скри нищо, изложи пълния неуспех на своя брак. Когато стигна до Дафне Уинг и това което беше открила в стаята за музика, цигарата на баща й конвулсивно затрепера. В нейната къща — в нейната собствена къща! И още бе продължила да стои при него! Той не я прекъсна, но неговото мълчание почти я изплаши.

Като стигна до последните събития, тя се разколеба. Да му разкаже ли и за Розек? Откровеността победи. Уинтон не се помръдна. Когато свърши, той стана, угаси полека цигарата си, погледна я и пак се обърна към прозореца.

По тоя час, когато театрите още не бяха свършили, над Лондонските улици тежеше мълчание, прекъсвано само от крясъка на някоя пияна жена, която се люшкаше към дома си и се караше със съпруга си, или от звуците на някои странствуващи музиканти, които се мъчеха да изкарат нещо, след като бяха обикаляли напразно целия ден. Тия звуци дразнеха Уинтон, защото му напомняха проклетите чужденци, които се бяха отнесли така с Джип. Да можеше да ги изправи пред своята сабя или своя револвер да им даде един урок!

— Татенце — чу я той да казва, — бих искала да платя дълговете му. Тогава ще е като че не съм се омъжвала за него… Искам също да съм сигурна, че онова момиче ще е добре, докато мине всичко… Може би мога да използувам ония… ония пари, ако моите са вложени… Искам да чувствувам, като че никога не съм му била жена. Може би дълговете му са част от това. Кой знае?

Колко приличаше сега на майка си — седнала на старото кресло, лицето й издигнато в сянката! Уинтон тържествуваше: тя беше пак негова!

Спалната на Фиорсен беше, както казваше слугинята, „цяла кочина“. Сутрин, когато излезеше, не можеха да я разтребят. Той имаше особен талант към безредие и всякога там изглеждаше, като да са спали трима мъже, а не един. Дрехи и обуща, четки, чаши, вестници, френски романи, угарки от цигари — нищо не беше на мястото си и застиналият дим от цигари правеше да се потърсва тоя, който сутрин му носеше чай и вода за бръснене. Когато на следната сутрин слугинята въведе Розек при него той лежеше на гръб, наблюдавайки мечтателно дима от цигарата си и четири мухи, които се въртяха в слънчевата светлина, проникваща през зелените капаци на прозорците. Преди да стане, той биваше творчески настроен, тогава му идваха на ум музикални форми, усещаше как да ги изрази. През последно време беше ленив и отпуснат, днес обаче чувствуваше, че фантазията му се раздвижва, усещаше онова трепетно, полумечтателно състояние, когато чувството намира форма и духът прониква до нови изразни форми. Когато слугинята почука и пошепна: „Граф Розек, господине!“, той си помисли: „Какво по дяволите иска?“ Широки натури, които не могат да се владеят, са инстинктивно раздразнителни, когато дойдат в контакт с по-дребнави, които точно знаят какво искат.

Навярно иде за пари или пък за момичето! Това момиче! — той би искал да беше умряло! Дете! Какъв глупав се беше показал той — ах, какъв глупак! Първо Джип, после тая! Той се бе помъчил да се отърси от нея — ако можеш от пиявица да се отърсиш! Показа се търпелив — търпелив и любезен, но какво да прави, като й се беше наситил? Искаше само Джип, само собствената си жена! А сега, когато за един-два часа беше отърсил от себе си грижите и се чувствуваше щастлив, трябваше да дойде тоя, това лице като сфинкс!

— О, Паул! Седни! Какво има?

Розек запали цигара. Дори Фиорсен се изненада от бледността му.