Джон Голсуърти - Над всичко

Джип издигна глава и каза:

— Няма да бъде публичен позор, господин Уег, освен ако вие не го направите такъв. Ако изпратите Дафне — Дейзи — някъде, докато всичко се свърши, няма нужда никой да узнае.

Господин Уег разтвори полека устата си; дишането му навярно се чуваше чак на улицата.

— Искате ли да кажете, че няма да заведете дело, госпожо!

Джип наведе глава.

Господин Уег стоеше мълчаливо. Лицето му се изкриви.

— Добре, — каза той най-после, — това е повече отколкото тя заслужава, но няма защо да крия, че за мене е голямо облекчение. И трябва да кажа, че за една млада дама като вас и при това хубава, то показва християнски дух. — Джип пак поклати глава. — Да, да, така е! Като човек, който е толкова стар, че може да ви бъде баща, и редовен посетител на черквата…

Той протегна ръка. Джип сложи своята в неговата.

— Много, много съжалявам. Моля, бъдете добри към нея.

Господин Уег стоеше натъжен, търкайки си ръцете.

— Аз съм къщовник човек, — каза той изведнъж, — със сериозна насока в живота и никога не съм мислил, че такова нещо ще стане в семейството ми, никога! То беше… да, не мога да ви кажа, какво беше!

Джип взе чадъра си. Чувствуваше, че трябва да си върви; всеки момент той можеше да каже нещо, което тя не може да понесе; при това миризмата на овчо месо се засилваше!

— Съжалявам — каза тя, — сбогом! — Като тръгна към вратата, тя го чу, че диша тежко. Той я настигна и сложи ръката на дръжката на вратата, за да й отвори. Малките му свински очи я гледаха почти срамежливо.

— Радвам се, че съм имал честта да се запозная с вас, — каза той. — И ако смея да кажа, имате моето най-сърдечно съчувствие. Сбогом!

Джип въздъхна дълбоко. Страните й пламтяха; търсейки закрила, тя отвори чадъра си. Но бялото лице на момичето беше пред очите й, тя чуваше думите му:

— О, госпожо Фиорсен, по-добре да бях умряла.

Под чадъра си Джип несъзнателно се запъти към сянката на дърветата. В ума й беше цяла бъркотия; Дафне Уинг свита до вратата, топчестото лице на бащата, камината натъпкана с червено боядисано сено, синята купичка, Розек, когато се хвърли върху нея, детето й заспало под дърветата.

Тя стигна до парка Кенсингтон и седна. Беше обед, слугини с деца, кучета, детски колички, стари господа, всички бързаха за обед. Те поглеждаха към тая млада, хубава жена, свободна и сама в тоя час, търсеха да открият какъв недостатък има в нейната красота — дали краката й са криви или друго нещо се изкупва от това красиво лице. Джип никого не забелязваше, освен тук-там някое куче, което, минавайки, подушваше коленете й. Толкова дълго се бе упражнявала да бъде безчувствена, съпротивлявала се бе да погледне действителността право в очите, сега преградата бе рухнала, пороят я беше отнесъл! Да заведе дело! Тия, които се свенят да поверят своите интимни работи дори на най-близките си приятели, никога нито помислят да правят своите страдания публично достояние. Така и Джип. С горчива усмивка тя помисли: Все пак аз съм по-добре от нея; Ако и аз го обичах! Не, никога, никога не искам да обичам! Жени, които обичат, страдат много.

Тя седя дълго време тука преди да се сети, че в три часа има урок у господин Армо. Вече минаваше два, когато тръгна. Денят беше пълен с бръмченето на пчелите и мушиците, с гукането на гълъбите, тих шепот и шумолене на листата, с мириза на цъфналите липи под едно синьо небе с няколко спокойни, бавни, бели облаци. Защо да е нещастна? Едно пъстро рошаво куче с широка глава се завъртя около нея с надежда, че тя ще хвърли чадъра си във водата, за да го извади то — според него единствената причина да се носи нещо в ръка.

Господин Армо се разхождаше безпокойно из стаята, чиито отворени прозорци не смогваха да прогонят тютюневата миризма.

— Мислех, че няма да дойдете! — извика той. — Изглеждате бледа. От топлината ли е? Или… — той я погледна изпитателно, — обидил ли ви е някой, моя малка приятелко? — Джип поклати глава. — Е да, да, вие няма да ми кажете, вие никому няма да кажете! Вие затваряте хубавото си лице като цвете през нощта. На вашите години, дете мое, човек трябва да поверява мъките си: Затаената мъка е за музиката като източният вятър за стомаха. Хайде разкажете ми болките си. Отдавна мислех да ви попитам. Само веднъж сме млади; бих искал да ви видя щастлива.

Щеше ли да я облекчи, ако излееше душата си? Неговите кафяви очи я разпитваха като тия на старо куче. Тя не можеше да оскърби човека, който беше тъй мил. И все пак — невъзможно!