Джон Голсуърти - Над всичко

Като наблюдаваше точно Фиорсен, тя забеляза известна промяна у него. Като че ли у него нещо се беше откъснало — подобно на часовник със скъсана пружина, които можем да навиваме до безконечност. Въпреки това той работеше по-прилежно от всякога. Тя можеше да чуе през градината как повтаря и повтаря все една фраза, като че ли е все недоволен в изпълнението. Но чинеше й се, че неговата свирня беше изгубила огъня и размаха си, като че ли беше разочарована, като че ли той си казваше: „Каква полза?“ В лицето му също имаше промяна. Тя знаеше, сигурна беше, че той тайно пие. Дали причината беше неуспехът му с нея? Или момичето? Или просто наследственост от пияници прадеди?

Джип никога не поглеждаше тия въпроси право в лицето. Това би причинило само безполезни спорове: от нейна страна заявление, че не може да го обича — от негова, уверения относно момичето, безполезни опровержения. Безполезно!

Той беше много нервен, изглеждаше, че го е яд на уроците й по музика, споменаваше ги с насмешливо нетърпение. Тя чувствуваше, че той ги презира като дилетанство. Ядосваше го също, че детето й отнема много време. Неговото собствено държане към малкото създание беше характерно. Имаше обичай да влиза в детската стая, да взима — за голям ужас на Бети! — детето на ръце, да играе за няколко минути много мило с него, после да го сложи изведнаж бързо пак в люлката му, да го гледа мрачно или да се изсмее и да излезе. Понякога идваше, когато Джип беше тука, и след като я гледаше известно време мълчаливо, извличаше я насила.

Страдайки от съзнанието, че не го обича, още повече от чувството, че вместо да го спаси, тя го тласка все по-надолу — ирония на Немезида за някогашната нейна суетност! — Джип все повече отстъпваше на неговите прищевки. Но тая отстъпчивост, при която тя се чувствуваше все по-далеч и по-далеч от него, я измъчваше все по-силно. Тя беше една от ония натури, които пасивно търпят, докато нещо в тях се пречупи — и после нищо повече.

Пролетта и лятото бяха като дълга суша с облаци, които се трупаха далеч, идеха все по-близо и по-близо, докато най-после пороят се излее и залее градината.

Десети юли беше през тая година първият летен ден. Имали бяха много хубаво време с източен или северен вятър, днес обаче, след две седмици дъжд, слънцето се показа топло, задуха топъл вятър и въздухът се напои с уханието на цъфналите липи. Под дърветата в края на градината шиеше Бети, а детето до нея спеше утринния си сън. Джип стоеше пред една леха цъфнали шекерчета, крехки, нежни малки цветя, чиито телени тризъбци се поддаваха от плоските цветни листа като пипала на насекоми.

Стъпки по пътеката я накараха да вдигне очи. Розек се зададе от салона. Той се поклони и каза:

— Густав още не е станал. Но искам първо с вас да поговоря. Може ли?

Джип се поколеба за миг, докато сваляше градинските ръкавици.

— Разбира се. Тук ли? Или в салона?

— По-добре в салона.

Някакви тръпки я пронизаха, обаче тя мина напред и седна така, че да може да вижда Бети и детето. Розек се спря до нея. Неговата елегантност сериозността на хубаво очертаните му устни възбуждаха у нея, против волята й, възхищение.

— Какво има?

— Нещо неприятно. Трябва да се направи веднага нещо. Аз се опитах да уредя работите, но не искат да чакат. Заплашват, че ще секвестират къщата.

— Почти всичко тук е мое! — извика Джип възмутена.

Розек поклати глава.

— Наемният договор е на негово име. Хората могат да направят това, уверявам ви. А тъкмо сега не мога да му помогна.

Джип поклати спокойно глава.

— Не, разбира се. Не трябваше изобщо никак да му помагате. Не приемам това… Колко дължи всичко?

— Около хиляда и триста лири. Не е много, наистина. Но имаше нещо.

— По-лошо?

Розек кимна.

— Вие пак ще мислите, че искам да правя капитал от това.

Джип поклати глава.

— Не, кажете, моля ви!

— Има един човек, някой си Уег, предприемач на погребения, баща на едно лице, което познавате…

— На Дафне Уинг!

— Да. Тя очаква дете. Принудили я да признае. Това, разбира се, означава за нея, че ще си изгуби мястото — и още много работи…

— Можете ли, моля, — каза Джип бавно, — да ми кажете какво може да направи тоя господин Уег.

— Той е побеснял, а един бесен от тая класа е опасен. Ще струва много пари, може би и кръв.

Той се приближи бързо до нея и каза съвсем тихичко:

— Джип, година е, откак ви говорих. Тогава не ми повярвахте. Казах ви, че ви обичам. Днес ви обичам сто пъти повече. Стойте спокойно! Отивам при Густав.