Джон Голсуърти - Над всичко

Но когато го видя през огледалото зад гърба си — той се беше вмъкнал в стаята й като котка, — кръвта нахлу в лицето й и тя каза:

— Не, Густав, ако ти трябва компания, иди в стаята за музика!

Той се стъписа към долната част на леглото и я загледа втренчено, а Джип пред огледалото продължи спокойно да вади иглите от косата си. Тя видя, че той мърда главата и ръцете си сякаш го болеше, после за нейна изненада, излезе. Някакво смътно разкаяние се примеси в чувството й, че се е избавила. Тя лежа дълго будна, наблюдавайки светлината от огъня да блесва и потъмнява по тавана, а в главата й звучеха мелодии из „Хофмановите разкази“, мисли и представи се гонеха през възбудения й ум. Като заспа, сънува, че храни гълъби и един от тях е Дафне Уинг. Тя се стресна, и като се събуди, видя го свит пред леглото като през сватбената им нощ — същият гладен копнеж по лицето, прострени ръце. Преди тя да продума, той почна:

— О, Джип, ти не ме разбираш. Всичко това не е нищо, искам само тебе. Аз съм глупец, който не може да се владее. Помисли си! Колко дълго време откак се отдели от мене?

— Аз не исках дете, — каза Джип с твърд глас.

— Не, но сега като го имаш, доволна си. Не бъди жестока, моя Джип! На тебе ти прилича да си милостива. Онова момиче — то е вече свършено… кълна се… обещавам.

Джип си помисли: Защо иде да ми хленче така? Той няма никакво достойнство!

— Как можеш да обещаваш? Ти направи това момиче да се влюби в тебе? Видях лицето й.

— Видя ли го?

— Да.

— Тя е една малка глупачка. Цялата не струва, колкото един твой пръст. Какво значение има, когато сърцето не е замесено?… Душата е вярна на живота.

— Има значение, — каза Джип, — когато прави другите нещастни.

— Направи ли те нещастна, моя Джип?

В гласа му прозвуча надежда. Тя отговори изненадана:

— Мене? Не, но нея!

— Нея. Това е преживелица за нея, живот. Няма да й повреди.

— Да, нищо никому няма да повреди, щом на тебе прави удоволствие.

При тоя горчив укор, той млъкна и остана дълго така, като въздишаше отвреме-навреме. „Душата, не тялото, е вярна!“ Не й ли беше той, в края на краищата по-верен отколкото тя нему, отколкото можеше да му бъде — тя, която не го обичаше, никога не беше го обичала, която се беше омъжила за него само от суета.

Внезапно той каза:

— Джип! Прости ме!

Тя въздъхна и си отвърна лицето.

Той се наведе над пухената й завивка. Тя го чуваше как диша тежко и хълца, обхвана я при цялата й умора и безнадеждност някакво състрадание. Какво значение можеше да има? И тя каза със задушен глас:

— Добре, прощавам ти.

Джип не повярва, че работата с Дафне Уинг беше вече преминала. Нейният скептичен инстинкт й подсказваше, че това, което Фиорсен честно мислеше, беше съвсем различно от онова, което при удобен случай би направил.

Откак се беше върнала, Розек пак започна да идва. Той се стараеше да не повтори грешката си, но не успя да я измами. Макар че неговото самообладание беше толкова голямо, колкото бе нищожно това на Фиорсен, тя усещаше, че той не бе изгубил надеждата да я завладее и че ще се мъчи да устройва на Дафне Уинг срещи със съпруга й. Обаче гордостта й не й позволяваше да спомене момичето. Освен това, защо да говори за нея? И двамата щяха да лъжат: Розек, защото беше съзнал грешката си при първата атака, Фиорсен, защото характерът му не му позволяваше да каже истини, които може да му са неприятни.

След като беше решила да понася всичко, тя живееше само с настоящето, не мислеше за бъдещето, мислеше изобщо, колкото е възможно по-малко, посвети се изцяло на детето. Когато наблюдаваше неговото лице, чувствуваше неговата топлина до гърдите си, тя успяваше да се пренесе в хипнотичното състояние на майките. Но бебето спеше много и в повечето време Бети се занимаваше с него. Тия часове бяха най-тежките за Джип. Ако четеше, тя се замисляше дълбоко. В стаята за музика не беше влизала от онова свое откритие. Усилията на леля Розамунд да я заведе в общество, бяха безуспешни. Макар че баща й идваше, той никога не оставаше дълго, от страх да не се срещне с Фиорсен. Така тя все повече и повече се отдаде на музика и една сутрин, като намери някои младежки композиции, взе едно решение и излезе във февруарския студ.

Господин Едуард Армо живееше в долния етаж на една къща на Марлибон Род. Той приемаше учениците си в една от задните стаи, която гледаше към опушена малка градинка. По произход беше валон и много жизнен, бавно старееше и хранеше всякога особена нежност към жените, страст към всичко ново, дори към модерната музика.