Джон Голсуърти - Над всичко

Когато въведоха Джип в тази добре позната стая, той беше там, заровил жълтите си пръсти в острата си прошарена коса. Той погледна Джип изненадан.

— Аха, — каза той, — моята малка приятелка? — После се приближи към камината, взе от там едно букетче пармски виолетки, които му беше донесла последната му ученичка, и й ги поднесе. — Вземете ги, вземете ги! Колко много сте забравили? Елате! — И като я улови за лакътя, той я повлече към пианото. — Свалете си палтото! Седнете!

И докато Джип си сваляше палтото, той впи кафените си изпъкнали очи в нея. Джип беше облечена в блуза, която Фиорсен наричаше, „колибри-блуза“ — тъмносиня с яркосини и старо-розови шарки, и изглеждаше топла и мека. Господин Армо сякаш я изпиваше с очи, с меланхоличния копнеж на стари мъже, които обичат красотата и знаят, че им остава малко време, да й се радват.

— Изсвирете ми „Карнавала“, — каза той, — тогава ще видим.

Джип засвири. Той кимаше, удряше с пръсти по зъбите си, гледаше с бялото на очите си, а това значеше: „Това трябва да стане другояче!“ Един път изгрухтя, а когато тя свърши, седна до нея, улови ръката й и каза, гледайки пръстите й: — Да, да, повредихте се чрез свирнята си с цигуларя. Много симпатичен! Липсва гръбнака — това трябва да поправим. Четири часа всеки ден в продължение на шест седмици — и всичко ще се оправи.

— Аз имам дете, господин Армо.

— Как? Това е цяла трагедия! — Джип поклати глава. — Вие? Дете? Обичате ли го? Плаче ли много?

— Много малко.

— Господи! Но вие сте все така хубава. Това е нещо. Какво бихте могли да направите с това бебе? Не може ли да го махнете за известно време? Тук е застрашен един талант. Един цигулар и едно бебе! C’est beaucoup! C’est trop!

Джип се усмихна. И господин Армо, който под суровата си външност криеше нежност, поглади ръката й.

— Вие сте порасли, моя малка приятелко, — каза той сериозно. — Но няма нищо. Нищо още не е загубено. Но дете?… Ех, кураж! Все пак ще успеем!

Джип извърна главата си, за да скрие треперенето на устните си. Тютюневата миризма, която беше напоила всичките предмети, миризмата на стари книги и ноти, една неопределена миризма подобна на цвета на лицето му, старите кафяви завеси, опушената малка градина с котешките си пътеки, с единственото залиняло дърво, втренчените очи на господин Армо — всичко й напомняше щастливото време, когато тя идваше тук седмица след седмица, пълна с радост и важност, с радостно чувство, че го прави щастлив, че сама е щастлива и че един ден ще свири много хубаво.

Гласът на господин Армо забръмча пак:

— Хайде, хайде… Единственото, което не можем да поправим, е старостта. Добре сте направили, че сте дошли при мене, мое дете. Ако всичко не е както трябва да бъде, ще забравите скоро. В музиката — можем над всичко да се издигнем. Най-после, моя малка приятелко, никой не може да ни отнеме нашите сънища — нито жена, нито съпруг не е в състояние. Имаме още хубави дни пред себе си!

От тия, които предано служат на изкуството, се излъчва някакво сияние. Джип напусна господин Армо тоя следобед заразена от неговата страст към музиката. Той й посвети цялото си свободно време. Два пъти седмично отиваше у него, макар че се страхуваше от тоя нов разход, тъй като финансовото й положение беше затруднено. В къщи се занимаваше усърдно, работеше и над своите композиции, завърши няколко песни и етюди през пролетта и лятото, и остави още много незавършени. Господин Армо беше снизходителен, като че знаеше, че рязка критика ще пресече нейното увлечение, както мраз пресича живота на цветята. Освен това в нейните композиции имаше нещо свежо и индивидуално.

— Какво казва вашият съпруг за тия? — попита той един ден.

— Не съм му ги показала.

Тя никога не му бе показала нищо от своите работи, боеше се от неговата безогледност, когато нещо дразнеше нервите му. Само сянка от присмех би пресушила нейната самоувереност, това крехко растение. Единственото лице, на което покрай учителя си, тя поверяваше своите усилия, беше — странно! — Розек. Един ден той я свари, че преписва някакви ноти. Топлотата, с която похвали малкото „капричио“, беше искрена и тя почувствува такава благодарност, че му изсвири и други работи, също една песен, която той трябваше да изпее. От този ден тя почувствува някакво приятелство към него, леко състрадание, когато го наблюдаваше как, бледен, грижливо облечен, подобен на сфинкс, седи в салона или градината, без да се доближава до изпълнението на свойте въжделения. Никога повече не й се бе обяснявал в любов, обаче тя чувствуваше, че при първия признак на слабост от нейна страна, пак ще почне. Лицето му и непобедимото му търпение бяха трогателни. Тя не можеше да ненавижда истински един човек, който тъй честно се възхищаваше от нея. Съветваше се с него относно дълговете на Фиорсен, които възлизаха на няколкостотин лири, вън от това, което дължеше на Розек. Как правеше толкова дългове? Къде отиваха парите, които сам печелеше! Това лято беше взел доста много. Харчеше ли по онова момиче или по други жени?