Джон Голсуърти - Над всичко

Той се обърна и Джип помисли, че наистина отива, обаче той се спря, върна се пак. Лицето му изразяваше такъв копнеж, че тя за миг почувствува състрадание. Това навярно се изписа по лицето й, защото той бързо я сграбчи, опита се да я целуне по устата; тя се дръпна и той докосна само шията й. После пак тъй бързо я пусна, наведе глава и излезе без да продума.

Джип изтри с ръка целувките му от шията си и помисли: „Какво съм сторила да се отнасят така с мене? Какво съм сторила?“ — и ярост против всички мъже пламна в нея. Като отиде към писмената си маса, тя взе адресната книга и погледна за името: Уег — улица Франкланд, Фълхем. Тя взе малката си чанта, сложи в нея чековата си книжка и, като пазеше да не прави шум, излезе в хола, взе чадъра си и излезе.

Тя тръгна бързо. Беше излязла без ръкавици и влезе в първия магазин, за да си купи един чифт. Докато ги избираше, забрави тревогата си, обаче на улицата тя пак я обхвана. А денят беше тъй хубав, слънцето грееше, небето беше синьо, облаците ослепително бели. От горния кат на омнибуса тя виждаше всичко това. Спомни си за мъжа, който на първия й бал я беше целунал по ръката. А сега това! В нейния гняв се смесваше някакво неволно съчувствие, някакво чувство на другарство към глупавото, гладно за любов момиче, което — чрез нейния съпруг — беше изпаднало в такова лошо положение. Във Фълхем тя слезе на първия ъгъл и тръгна по една широка улица, оградена от тесни сиви къщи, докато стигне търсения номер. Пред новоизмития праг без малко не се обърна да побегне. Какво собствено търсеше тук?

Вратата се отвори от една небрежно облечена слугиня. Овнешко месо. Миризма на овнешко месо — точно, както беше разказвало момичето.

— Госпожица… Госпожица Дафне Уинг в къщи ли е?

— Да, госпожица Дези е тук. Искате да я видите? Какво име да кажа.

После, като отвори първата от двете кафяви врати, тя каза:

— Седнете! Ще я извикам.

Всред стаята за ядене Джип се мъчеше да свикне с неприятната миризма, от която й се повръщаше. Масата, на която се подпря, беше покрита с червена покривка. На бюфета стояха шишенца с оцет и дървено масло, и едно зелено блюдо с червени ябълки. Пред камината беше изправен сенник от бамбукови пръчки. Столовете бяха облечени с червена кожа, завесите кафявочервени, стените зелени, по тях бяха окачени прости маслени копия. Тъжното настроение на Джип се засили от това съчетание от червено и зелено. Изведнъж погледът й падна върху една малка, тъмносиня китайска паничка, която стоеше празна на една черна подставка на камината. В тая стая, изпълнена с миризма на овчо месо, тая купичка беше от един друг свят. Дафне Уинг, — не Дези Уег — сигурно я беше сложила тук! И това трогна Джип като някакъв символ на потисната красота, на всичко, което момичето се беше постарало да излее пред нея преди една година приблизително. Купичката беше от фин източен порцелан, наистина красива. Странно, че й бяха позволили да оскверни тая стая.

Една въздишка я накара да се обърне. Облегнато на вратата, пред нея стоеше момичето с бледно, изплашено лице. Джип помисли: „Трябва много да е страдало“ и й протегна ръка.

Дафне Уинг въздъхна: „Ох, госпожо Фиорсен!“ — и целуна ръката й. Джип видя, че новата й ръкавица се измокри. После момичето пак се дръпна към вратата. Джип пак бе обхваната от яд към мъжете и от другарски чувства към една, която трябваше да изтърпи същото, що и тя беше прекарала.

— Добре, добре, — каза тя кротко. — Какво трябва да се направи?

Дафне Уинг закри бялото си лице с ръце и захълца, полека, но тъй сърцераздирателно, че Джип едва се сдържа да не се разплаче и тя. Това беше отчаянието на едно същество, на което бяха отнели всяка сила, всяка надежда, преди всичко обаче любовта. Тя плачеше, както плачат страдащите, когато усетят другарско съчувствие. Гняв против Фиорсен, който беше взел това момиче само за свое удоволствие, а после го беше захвърлил, изпълни Джип. Струваше й се, че го вижда как отблъсва Дафне, когато тя засити чувствата му и дразни само нервите му, как я отблъсва с присмех да понесе сама последиците от своето увлечение. Тя свенливо сложи ръката си на рамото, което още се тресеше.

Момичето каза сломено:

— О, госпожо Фиорсен, толкова много го обичам!

Едно мъчително желание да се изсмее обхвана Джип и я разтърси от глава до пети. Дафне Уинг видя това и продължи: — Зная, отвратително е, но аз все пак… а той сега! — Тихото, но страшно хълцане започна пак и пак Джип започна да я тупа по рамото. — И тъй ужасна се показах към вас! О, госпожо Фиорсен, простете ми, моля ви!