Джон Голсуърти - Над всичко

Тая нощ Джип спа, като че ли нищо не се беше случило, като че ли нямаше никакво бъдеще пред нея. Събуди се печална. Гордостта й я заставяше да показва равнодушно лице, да води равнодушен живот, обаче борбата между майчинския инстинкт и възмущението още продължаваше. Тя се боеше да види детето си.

Тя стана към обед и дебнешком слезе долу. Не беше разбрала колко силна беше борбата у нея, докато не мина край стаята, дето беше детето. Ако не й бяха забранили да го кърми, тая борба нямаше да се е появила. Сърцето я болеше, но някакъв демон я тласкаше да отмине вратата. Долу заскита по стаите, почна да бърше порцелана, да реди книгите, които момичето при разтребването беше наредило тъй небрежно, че първите томове Дикенс и Текерей бяха на първата полица, вторите на втората. И през всичкото време си мислеше: „Какво ме е грижа, как изглежда? Това не е моята къща, не може никога вече да бъде моята къща!“

За обед взе само малко супа, за да я мислят все още за неразположена. После седна да пише. Трябваше да се направи нещо. Но не й идеше нищо на ум, нито една дума, нито дори едно обращение. Момичето донесе една бележка от Розамунд и доведе кучетата, които се хвърлиха върху нея и почнаха да си я оспорват. Тя коленичи, за да ги раздели и те алчно я заблизаха по бузите. При тия бурни целувки, обръчът около сърцето й се пръсна, тя почувствува копнеж по детето си и се качи, последвана от кученцата, горе.

Вечерта написа една карта.

— Върнахме се!

Той ще получи писмото не по-рано от единадесет. Използувайки инстинктивно всяко отлагане, тя излезе сутринта, скита насам-нататък целия ден, купува това-онова, като се мъчеше да не мисли. Като се върна, влезе право в детската стая. Той си беше дошъл, беше взел цигулката си и отишъл в стаята за музика.

Джип се нуждаеше от цялото си самообладание. Скоро момичето ще дойде дебнешком през страничната малка порта; може би, в същата тая минута пръстите й вече чукат на вратата и той отваря, шепнейки: „Не, тя се върна!“ Ах, как щеше да се стресне то! Бърз шепот, друго място за среща! Устни до устни и тоя израз по лицето на момичето, докато разочаровано си тръгне бързо назад през тъмнината! А той на златно-сребристото канапе, хапейки мустаците си, загледан с котешките си очи в огъня! После от цигулката му ще се изтръгне може би една от ония мелодии, в които ридаят сълзи и вятър и с които беше омаял и нея.

— Отвори малко прозореца, Бети, много е горещо.

Музика, ту по-силна, ту замираща! Защо я вълнува толкова; дори когато е обидена. И тя помисли: — той ще очаква да отида и да свиря с него. Но никога, никога няма да го направя!

Тя се качи в спалната си и се преоблече набързо, после слезе пак. Скоро той потропа на стъклената врата на салона. Защо лица, които надничат из тъмното през някой прозорец, изглеждат все така гладни, сякаш търсят нещо, което ние имаме, а те нямат? И докато отваряше, тя си мислеше: „Какво ще кажа?“ Пламъкът на неговия поглед, на гласа и ръцете му й се струваше комичен, още по-смешно беше неговото разочарование, когато му каза:

— Моля ти се, бъди предпазлив, още не съм се съвзела. Добре ли прекара у Розек? — И без да иска, изплъзнаха й се думите: — Боя се, че стаята за музика ти липсваше много.

Погледът му трепна; той почна да ходи насам-нататък.

— Да ми е липсвала? Всичко ми липсваше! Бях много нещастен, Джип! Нямаш представа колко нещастен! Да, нещастен, нещастен! — Колкото по̀ повтаряше тая дума, толкова по-весел ставаше гласът му. После той коленичи и простря дългите си ръце към нея: — Ах, моя Джип! Сега ще бъда друг човек!

Джип все още се усмихваше. Тя като че ли не искаше да срази тоя престорен възторг. Когато ръцете му я пуснаха, тя се изправи и каза:

— Знаеш, че вкъщи има дете?

— Ах, детето! Съвсем го бях забравил! Да отидем да го видим!

— Не, иди ти! — отвърна Джип.

Тя угади неговата мисъл: „Ако отида, тя може би ще се покаже любезна към мене“. И той изведнаж се обърна и излезе.

Тя стоеше със затворени очи, виждаше канапето в стаята за музика и треперящата ръка на момичето, после отиде при пианото и засвири една полонеза.

Тоя ден вечеряха вън от къщи, после отидоха на „Хофмановите разкази“. Така й беше възможно да отложи още малко намерението си. Като се връщаха дома, в тъмната кола тя се сви в ъгъла под предлог ръката му да не й смачка роклята. Два пъти беше готова да извика: „Аз не съм Дафне Уинг!“ — обаче всеки път гордостта задушаваше думите в гърлото й. Но как другояче би могла да го държи далеч от стаята си!