Джон Голсуърти - Над всичко

Колата спря пред къщата на Бъри Стрит.

— Искаш ли кучетата? — попита той спокойно.

— Да, о, да! Той не ги обича.

— Добре. Ще има време да си вземеш някои работи за нощта след като се върна. Поискай от госпожа Марки да ти даде чай.

Джип гледаше след колата, видя го, че й маха с ръка, и с дълбока въздишка на полутревога, полуоблекчение, тя позвъни.

В Сен Джеймс Стрит Уинтон заповяда на шофьора: „Карай, колкото можеш по-скоро!“ Мургавите му страни се позачервиха; очите му под полуспуснатите клепки бяха по-спокойни; устните му бяха стиснати; той изглеждаше като да беше на лов, когато се покаже някоя лисица. Не искаше да се излага, нямаше да атакува направо. И после имаше време за това, ако беше нужно. Той имаше по-здрави нерви от много други и оная желязна решителност, която прави англичаните тъй способни в дребните работи. Сега остави колата, позвъни и попита за Джип, радвайки се на тая малка хитрост.

— Още не се е върнала. Господин Фиорсен е в къщи.

— А! А бебето?

— То е в къщи, господине.

— Бих искал да го видя. В градината ли е?

— Да, господине.

— И кучетата ли са там?

— Да, господине. Желаете ли чай?

— Не, благодаря. — Как да се отдалечи, без да даде повод за клюки и подозрение, и той прибави: — Като се върне госпожата.

Когато влезе в градината, той видя, че Фиорсен го наблюдава от прозореца на столовата. Детската количка стоеше в най-далечния ъгъл на градината под дърветата, кучетата се втурнаха като бесни върху него. Уинтон се приближи до детето, поздрави Бети и се загледа във внучката си. Тя лежеше под едно тънко було, което я пазеше от мухите, и беше будна. Сериозните й големи, кафяви очи, които приличаха вече на тия на Джип, го гледаха сериозно. Той поигра малко с нея, после се обърна така, че Бети остана с гръб към прозореца. — Нося ти известие от господарката ти, Бети. Стой спокойно, не се обръщай към прозореца, слушай какво ще ти кажа. Госпожа Фиорсен е на Бъри Стрит и ще остане там. Тя иска да дойдеш с детето и кучетата. — Очите на дебелата жена станаха още по-кръгли, устата й се разтвориха. Уинтон сложи ръката си на колата. — Стой съвсем спокойна! Сега излез както обикновено с детето, тъкмо сега е времето. Чакай на ъгъла на Риджън Стрит, аз ще ви взема в колата. Не се страхувай, не взимай нищо, дръж се като всякога. Разбра ли?

Не е свойствено на жени, на чиито грижи са поверени бебета да приемат заповеди без да зададат някой въпрос. Червеното лице на Бети и развълнуваните й гърди накараха Уинтон да прибави бързо.

— Съвземи се, Бети. Джип има нужда от тебе, в колата ще ти кажа всичко.

— Да, господине. Бедното дете! А ми нещата му? Ами нещата на госпожица Джип?

Понеже виждаше, че онзи стои още на прозореца, Уинтон се наведе пак над колата и каза:

— Не се безпокой! Щом се покажа на прозореца на салона, тръгвай. Не се озъртай, аз ще прикривам твоето отстъпление. Не напущай Джип сега. Дай си кураж!

С дълбока въздишка Бети промърмори: — Добре, господине… Ах Господи!… — и започна да си оправя шапката. Уинтон я поздрави и се опъти към къщи. Той беше навел очи, сякаш разглежда цветята, но забеляза, че Фиорсен се бе отстранил от прозореца. Уинтон мина през вратата на салона и влезе бързо в хола. За миг той се вслуша преди да отвори вратата на обедната стая. Фиорсен ходеше нагоре-надолу из стаята. Той погледна Уинтон, който каза:

— Как сте? Няма ли я Джип?

— Не.

Това „не“ пробуди у Уинтон някакво смътно разкаяние. Да бъдеш напуснат от Джип!… Но после сърцето му пак се втвърди. Този тип беше толкова непочтен.

— Бебето изглежда добре — каза той.

Фиорсен пак почна да крачи насам-нататък.

— Къде може да бъде Джип?

Уинтон извади часовника си. — Още не е късно. — Изведнъж той почувствува отвращение към ролята, която играеше. Да вземе детето, да запази Джип, да. Но не да лицемери, че не знае нищо. Той се обърна и излезе. Не можеше да се преструва повече. Дали беше излязла жената? Той пак влезе в салона. Те тъкмо минаваха. След пет минути щяха да бъдат на ъгъла. Той се спря, чакайки. Само да не влезе онзи! През стената го чуваше да крачи нагоре-надолу из стаята за ядене. Как бавно изминава една минута! Вече бяха изминали три, когато вратата на стаята за ядене се отвори, Фиорсен мина през хола и се запъти към входната врата. Какво търси, та се вслушва така? Изведнъж Уинтон го чу, че въздиша — чу същата въздишка, която се бе изтръгвала и от него толкова пъти, когато в копнеж и тревога се бе вслушвал да чуе стъпки. Обичаше ли тоя човек истински? Нещо у него не му даваше да го шпионира повече, той се приближи и каза: