Джон Голсуърти - Над всичко

В гората на живота съдбата се беше спряла, обърнала беше тъмната си неясна фигура между дърветата, показваше му своята бледна буза и черните си очи, показваше с тръпна внезапност своята странна реалност.

Джип остана в стаята си и продължи да се занимава с дребни работи, както правят жените, когато са особено нещастни — зашиваше панделки по долните си дрехи, чистеше пръстените си. Демонът, който беше влязъл в нея, когато се събуди тая сутрин, се беше набеснял. Сега затихна и я остави смутена и нещастна. Тя бе промушила своя любовник, почувствувала удоволствие при това, а беше страшно тъжна. Каква полза — какво удовлетворение? Как може да се изцери тая дълбока рана чрез отмъстителните убождания, как да се разнесе ракът, който разяждаше живота й. Ако той дойде и даде само един знак, тя щеше до се хвърли в обятията му. Но той не дойде, и тя не слезе, и беше крайно нещастна. Стъмни се, но тя не спусна завесите: видът на шибаната от вятъра и осветена от луната градина, на обрулените листа й беше меланхолично развлечение. Малката Джип дойде. Вятърът повалил едно дърво, тя се качила и набрала две кошници жълъди, прасетата били толкова лакоми, вятърът я дигнал и Бети трябвало да тича след нея. Брайян бил много зает, само веднъж я целунал и сега се разхождал из стаята си.

Вятърът! Да можеше да издуха из сърцето й чувството, че всичко е свършено, все едно дали той се преструва че я обича от състрадание! В нейната натура, тъй скептична и недоверчива, доверието, разтърсено до корените си, никога не можеше да се възстанови. Гордостта й никога нямаше да се задоволи с половин любов. Тя, която се боеше от любовта, се бори, когато тая дойде, докато бе повалена; която от тогава живееше само за любов и нищо друго, която даваше всичко и искаше всичко, сега знаеше сигурно и завинаги, че не може да има всичко.

От месеци той бе мислил, поне за малко, за друга жена. Дори да повярва, че не е имало нищо, освен тая целувка, нищо ли не беше, че бяха стигнали до там! Това момиче, тая братовчедка, държеше всичките карти: свят, семейство, влияние, осигурен живот; и нещо повече, ужасно много повече; копнежа на един мъж по младото, непробудено същество. За това момиче той можеше да се ожени! Тая мисъл я преследваше! Едно избухване на мъжка невъздържаност тя още би могла да прости. Обаче, това момиче, неговата братовчедка, го обсаждаше, откъсваше го от нея! Как със своята гордост да го отстрани от Диана, да го обвърже?

Тя го чу да влиза в тоалетната си и слезе, докато той беше там, полека долу. Животът трябваше да продължава, слугите да не забележат. Тя седна на пианото и започна да свири. Той влезе и се спря мълчаливо до огъня.

Вечерята с неизбежните разговори беше почти непоносима и щом се свърши, той се върна в кабинета си, тя при пианото. Седеше тук, готова да удари клавишите, ако влезе някой в стаята и сълзи капеха по ръцете й, сложени в скута й. Копнееше да го стисне в прегръдките си и да извика: „Все ми е едно, все ми е едно! Прави каквото искаш, иди при нея, но само обичай ме малко!“ И все пак — да бъде обичана или да обича малко! Възможно ли е? Не за нея!

В безкрайно отчаяние тя си легна, чу го, че влиза в тоалетната, видя го най-после, в светлината на огъня, че коленичи пред нея.

— Джип!

Тя стана и обви ръцете си около шията му. Такава можеше да бъде прегръдката на една удавница. Гордостта изчезна пред желанието да го почувствува пак близо до себе си, за да намери пак изгубеното минало. Дълго слуша оправданията му, протестите му, уверенията му в неизменна любов — за нея странни и мъчителни, момчешки, трогателни. И тя почна да го успокоява. В тоя час тя се издигна над себе си. Какво ставаше със собственото й сърце не бе важно, нека той само да бъде щастлив, да има всичко, каквото иска, с нея или далеч от нея и — ако трябва — завинаги далеч от нея.

Но, когато той заспа, за нея почна ужасно време; защото в тия късни часове, когато всичко изглежда най-лошо, тя не можа да сдържи плача си. Това го разбуди и пак започна нейната жалба: „Всичко е свършено!“ — и неговият отговор: „Не е!“ Като при всички човешки трагедии и двамата бяха, всеки според натурата си, прави. Тя му се отдаваше изцяло, искаше в замяна всичко и не можеше да го има. Той я искаше, но искаше още нещо освен нея и не можеше да го има. Той не допущаше невъзможности, но тя да.

После настъпи затишие. Дълго тя лежа будна, загледана в тъмнината, съзнала своето нещастие, търсеща безуспешно как да го понася. Невъзможно да го откъсне от другия му живот, невъзможно, докато той води тоя живот, онова момиче да не се стреми да го отдели от нея. Невъзможно да го следи и разпитва. Невъзможно да живее няма и сляпа, като приема само трохите останали от другите, и не издава нищо. Тя не можеше да се дели между много хора, а той можеше. Въпреки всичките му протести тя знаеше, че той не иска наистина да остави момичето. Дори, ако то го остави! И бавно у нея изникна план да го изпита. После тя бавно дръпна ръцете си и заспа изтощена.