Джон Голсуърти - Над всичко

Огнян, кафеният кон без ни едно бяло петно, който Джип беше яздила на лова, когато първи път видя Съмерхей, беше сега на девет години. Двата недостатъка на господаря му — да кара все напред и тежката ръка — бяха направили още по-твърда и без това твърдата му уста. Може би днес беше станало нещо в конюшната, което му беше развалило настроението, а може би чувствуваше тревогата на яздача, но днес той прояви най-лошите си качества и Съмерхей изпитваше някакво извратено упорито удоволствие от това. Той отиде към дюните, после, разгорещен, тръгна назад, навлезе в „пущинака“ на малката Джип, двете обрасли с тръстика полета, между които стоеше срутената колиба. Между двете полета се издигаше ограда, той препусна нататък и Огнян я прелетя като птица. Съмерхей се зарадва, върна се и конят пак взе леко препятствието. Но кръвта на животното кипна. Съмерхей едва можеше да го удържи. С едно: „Звяр, не дърпай така!“ — той стегна юздата на коня и в една от ония нервни кризи, които ни обхващат понякога, почна да го бие.

Те препуснаха към ъгъла, дето се допираха полетата, и изведнаж той забеляза, че не може повече да удържи животното, което препуска като бясно към развалината. Съмерхей помисли: „Ах, Господи! Ще се убие!“ Направо към старата каменна сграда, обвита в бръшлян, право към нея, в нея. Съмерхей наведе главата си, но не достатъчно. Бръшлянът покриваше една греда! Страшен трясък! Изхвърлен от седлото, той падна на гърба си в една локва от тиня и листа. Конят се подхлъзна, остана незасегнат, спря се уплашен, погледна с уплашени очи господаря си, после отхвърли глава назад и тръгна пак към полето.

Когато Съмерхей след нейните думи излезе от стаята, сърцето на Джип се сви. Цялата сутрин тя се беше мъчила да въздържи буйната си ревност, а сега при първото напомняне пак бе избухнала. Това беше свръх силите й! Да живее ден след ден, като знае, че той в Лондон или се среща с момичето, или едва се въздържа да не я види! А като се върне да бъде за него това, което е била, да не показва нищо — възможно ли ще е това? Ако наистина я обича, как може, дори за секунда да се колебае? Самата мисъл за момичето би го отблъсквала. Той щеше да покаже това, не би го казал само между другите буйни думи. Но каква полза от думи, когато противоречат на делата? Тя, която обичаше с всяка своя частица, не можеше да разбере, че един мъж може действително да обича и желае една жена и в същото време да го привлича друга.

Ще бъде ли животът й по-малко нещастен, ако го остави и се върне пак в Милденхем? Живот без него? Невъзможно! Живот с него? Също тъй невъзможно! Тя бе достигнала до една точка на душевна мъка, когато умът й съвсем не работеше, но се хвърляше безпомощно от една алтернатива, към друга без да се старае да вземе някакво решение. И тя се залисваше с дребулии; закърпи една негова ръкавица, подреди някои писма и сметки, изчетка стария Оси и го намаза с някаква мас.

В пет часа, понеже знаеше, че малката Джип ще се върне от разходка, а не се чувствуваше в състояние да сподели нейната веселост, тя се измъкна полека и тръгна към реката. Вятърът пак беше почнал да стене между дърветата, на бледосиния хоризонт се трупаха гъсти облаци. Тя се спря до реката, загледа се в сивата вода, по която плуваха листа и откъртени от вятъра клончета. Внезапно я обхвана копнеж по баща й; само той можеше да й помогне, поне малко, със своето спокойствие, своята любов, със самото си присъствие.

Тя се обърна и тръгна назад, като мислеше напрегнато. Дали не биха могли да заминат, да направят едно пътуване около света? Би ли напуснал той работата си за това? Дали да му предложи? Но нямаше ли да е само едно отлагане? Тя сега вече не му беше достатъчна, щеше да е още по-малко, ако е откъснат от работата си! И все пак това беше като искра в мрака. Тя стигна до „пущинака“. Белите облаци, натрупани на изток над реката, се бяха зачервили, зад тях, бледен, недействителен, месецът надничаше на синьото небе. Всичко блестеше в силни багри. Дъбовете още не бяха изгубили листата си, блестяха в измитата от дъжда светлина със златни и зелени отливки; полуоголените букове светеха като медни, ясените горяха в червен пламък. Един отбрулен лист прелетя край Джип, завъртя се във вятъра и се изгуби.

Дъждът беше промокрил тревата и Джип тръгна назад. До вратата на развалината стоеше един кон. Огнян, оседлан, обюздан, но без конник! Той зацвили насреща й. Защо? Къде беше той?… Тя блъсна бързо вратата, завтече се и видя Съмерхей, прострян в тинята на гърба си, едното му око беше широко отворено, челото и косата му окървавени. Няколко листа бяха паднали върху него. Господи! В очите му нямаше живот, по устните му нямаше дъх, сърцето му не биеше; листата бяха нападали по лицето му, в кръвта на бедната му глава. Джип го подигна — вдървен, студен като лед! Тя извика и падна, обгръщайки вцепененото му тяло с всичката си сила, целувайки устните, очите му, разбитото му чело, мъчейки се да го стопли, да му вдъхне живот, докато и тя падна в калта между листата, — устните й върху неговите студени устни, тялото й върху неговото студено тяло, а вятърът шумеше из бръшляна и носеше мирис на дъжд. Конят, неспокоен, беше навел глава над нея и я душеше, после се дръпна, изцвили и препусна през полето…