Джон Голсуърти - Над всичко

Слънцето хвърли един бледен лъч върху водата, една червеношийка зачурулика, един лист падна върху голия крак на Джип.

Уинтон беше на лов в събота, върна се в града в неделя с вечерния влак и отиде направо в клуба си на вечеря. Почти заспал с цигарата си, той бе събуден, когато щяха да затварят клуба. Беше минало два часа, когато той стигна на Бъри Стрит, дето намери телеграмата.

„Нещо страшно се случи с господаря. Елате веднага. Бети.“

Никога не беше проклинал загубата на ръката си, както през следните часове, когато Марки трябваше да го облича, да приготвя куфара му и да търси автомобил, годен за такъв дълъг път. В три и половина тръгнаха. Уинтон, увит в кафеното си палто, седеше до шофьора, за да му показва пътя. Беше бурна нощ и той не искаше да излага Марки, който имаше слаби гърди, да седи отпред. Тоя наруши само два пъти мълчанието.

— Ще е страшно за госпожица Джип, господине!

— Да, ужасно.

А по-късно:

— Дали е мъртъв, господине?

— Бог знае, Марки! Да се надяваме за най-доброто!

Може ли съдбата да бъде тъй жестока и да нанесе такъв удар на едно тъй нежно и любящо същество?

Бети и една слугиня стояха, кършейки ръце, до отворената градинска врата. Той скочи от колата и извика:

— Какво има? Бързо!

— О, господине. Детето го няма! Оставих я за една минута да й донеса чай и тя избягала на студа!

Уинтон постоя две секунди като вкаменен, после улови Бети за рамото и попита спокойно:

— Какво става с него?

Бети не можа да отговори, обаче слугинята каза:

— Конят го убил при развалината, господине, долу в пущинака. А госпожата беше до преди четвърт час в безсъзнание.

— На къде е отишла?

— От тук е излязла, господине, вратата беше отворена, но не зная, накъде е отишла.

Реката!

— Обърнете колата! Марки, стой вътре. Бети и ти, момиче, тичайте — веднага към пущинака и търсете там! Да? Какво има!

— Като се качвахме по хълма, господине, видях една госпожа или нещо такова в дълга тъмна дреха с бяло на главата, до живия плет.

— Добре. Карайте бързо назад и гледайте хубаво!

В такива минути е невъзможно да се мисли. Но нямаше защо да се мисли, защото градините на вилите и хотела блокираха реката, освен на едно място. Уинтон спря колата, дето се отделяше пътеката, и се завтече. Той тичаше мълчаливо по мократа трева и Марки тичаше след него. Когато съгледа нещо тъмно на брега той преживя един миг на най-страшна мъка, защото помисли, че беше захвърлена тъмна дреха. После видя, че то се мръдна, и като направи знак на Марки да се спре, той се приближи на пръсти по мократа трева, коленичи между проснатата фигура и водата и каза:

— Милото ми дете!

Джип издигна глава и се вгледа в него. Бледното й лице с неестествено големи тъмни очи, покрито от нападалите й коси му беше чуждо, то беше олицетворение на болка. И той не знаеше как да помогне, да утеши, да спаси. Погледът й беше като на диво животно, когато го уловят. Инстинктът му подсказа да каже:

— И аз я изгубих тъй жестоко, Джип.

Той видя, че думите достигнаха до мозъка й; дивият поглед стана несигурен. Той простря ръка и я привлече към себе си, докато бузата й беше до неговата, треперящото й тяло до неговото и той все шепнеше:

— Зарад мене, Джип, зарад мене!

След като я занесе с помощта на Марки в автомобила, те я отведоха не в къщи, а в хотела. Тя имаше силна треска и бълнуваше. По обед леля Розамунд и госпожа Марки, извикани с телеграма, пристигнаха и Уинтон нае целия хотел, за да не се безпокои болната от шума.

В пет часа повикаха Уинтон в малката читална. Една висока жена стоеше пред прозореца и си засеняше очите с ръка в ръкавица. Макар че тъй дълго бяха живели на десет мили един от други, той познаваше Леди Съмерхей само на вид и почака тя да заговори.

— Няма какво да се каже; но, мислех, че трябва да ви видя. Как е тя?

— Бълнува.

— Бедното ми момче! Видяхте ли го… челото му? Ще го взема вкъщи. — Сълзи се ронеха една след друга под воала й. Тя се обърна към прозореца и прокара кърпичката си под воала си. Загледан в тъмнеещата морава, Уинтон каза:

— Ще ви изпратя всички негови неща, освен някои, които биха могли да бъдат утеха за бедното ми дете.

Тя се обърна.

— И това свърши така! Майор Уинтон, не се ли крие тук нещо друго? Бяха ли наистина щастливи!

Уинтон я погледна направо и каза:

— Много щастливи!

Без да трепне, той срещна тия затъмнени от сълзи очи, които се впиваха в неговите. Тя се обърна с дълбока въздишка, спусна воала си и излезе бързо.