Джон Голсуърти - Над всичко

Не беше вярно — той бе доловил това от бълнуванията на Джип, обаче никой, дори майката на Съмерхей, не биваше да знае!

В следните дни Джип в безсъзнание се колебаеше между живот и смърт. Уинтон почти не излизаше от стаята й, тая ниска стая със забулени от растения прозорци, от дето можеше да се види реката, която блестеше над бледното ноемврийско слънце или се чернееше над звездите. Той я гледаше като омагьосан. Изтръгнал я бе от нея като по чудо.

Той отказа да вземе сестра. Леля Розамунд и госпожа Марки бяха опитни в гледане на болни, а той не искаше чуждо лице да чува тия бълнувания. Неговата длъжност се състоеше в това да седи при нея и да пази, колкото е възможно, тайните й от другите. Той можеше да седи по цели часове с очи впити в лицето й. Никой не умееше като него да й поднася нишката на всекидневното, което щеше да изведе болната, без тя да съзнава това, из тъмния лабиринт, дето блуждаеше духът й.

Той се зачуди на многото запитвания, дори от хора, които смяташе за врагове и които пращаха слугите си да питат или оставяха карти. Но повече го трогваха простите хорица и тяхната искрена грижа за тая, чиято грация и нежност беше спечелила сърцата им. Един ден се получи едно писмо, препратено от Бъри Стрит.

„Драги майор Уинтон,

четох във вестника за смъртта на бедния господин Съмерхей. Ах, и толкова ми стана мъчно за нея! Тя беше тъй добра спрямо мене, аз чувствувам дълбоко с нея. Кажете й моля, че всички й съчувствуваме, ако мислите, че ще й е приятно. Много жестоко е.

Значи те знаеха името на Съмерхей — той се изненада. Не отговори, понеже не знаеше какво.

Понякога си запушваше ушите да избегне да чуе за тая дълга агония на духа, от която тук-там беше доловил нещо. Нейният блуждаещ дух като че ли не беше схванал последната трагедия, устните й все повтаряха нейната любов, страха й да не го изгуби; понякога тя се изсмиваше тихо и тоя смях звучеше странно и чуждо като проблясък на щастие. Тоя смях беше най-страшното за слушане… Обаче Уинтон намираше някаква страшна утеха в заключението, което постепенно му се наложи: трагичната смърт на Съмерхей тури крайна едно положение, което можеше да има още по-трагичен изход. Една нощ, седнал в голямото кресло до леглото й, той забеляза очите й впити в него. Те виждаха, те бяха пак нейните собствени очи. Устните й се раздвижиха.

— Тате!

— Да, детето ми!

— Спомням си всичко!

При тия страшно къси думи Уинтон се наведе и целуна ръката й, която беше извън завивката.

— Къде е погребан?

— В Уидрингтон.

— Да.

То беше по-скоро въздишка отколкото дума. Като издигна глава, той видя, че тя пак беше затворила очи. Бялата прозрачност на бузите и челото й пред тъмните клепки и коса беше почти страшно. Живо лице ли беше това или красотата на смъртта?

Той се наведе напред. Тя дишаше, спеше.

По Нова година те се върнаха лека-полека в Милденхем, в тъмния Милденхем пълен с призраци от миналото. За малката Джип, вече петгодишна, започнала вече да живее, това беше най-приятният дом. Като наблюдаваше как, подобно на нея самата, детето става душата на къщата, Джип понякога намираше спокойствие. Тя още не се беше съвзела и когато човек я погледнеше ненадейно, лицето й беше все печално. Главната й грижа беше да не я изненадват. Уинтон намираше и усмивката й тъжна. През тая зима и пролет той не знаеше какво да прави с нея. Тя правеше големи усилия да се съживи, но трябваше да се чака, не биваше да се насилва. Времето само можеше да излекува — може би.

Пролетта дойде и отмина; физически тя бе закрепнала, но не беше излязла нито веднъж навън от градината, не беше заговорила нито веднъж за Червената къща или за Съмерхей. Не че държеше за мъката си, напротив изглеждаше че прави всичко, което е във властта й, за да я забрави и прикрие. Само сърцето й беше сломено. Малката Джип, на която бяха казали, че „Брайян си е отишъл и няма вече да дойде и че не бива да говори никога за него, да не разтъжи мама“, стоеше понякога и гледаше майка си смутена и сериозна, а веднъж каза:

— Мама не живее с нас, дядо, тя живее другаде. С Брайян ли?

— Може би, миличко, но не казвай никому, освен на мене. Не говори на никого за Брайян.

— Да, зная; но где е той, дядо!

Какво можеше да отговори Уинтон?

Той яздеше много с детето, което, като майка си, беше най-щастливо на седлото, но Джип той не смееше да покани. Тя никога не говореше за коне, никога не отиваше в конюшните, прекарваше дните, заета с дребулии из къщи, работеше в градината, седеше пред пианото, понякога свиреше малко, но повечето гледаше само клавишите, а ръцете й лежаха в скута й. Всичко това ставаше рано, в онова фатално лято, преди някой още да беше предугадил сътресението на света или да беше видял как почва да се натрупва мрак. Той често си мислеше: „Да може нещо да я отвлече от нея самата!“