Джон Голсуърти - Над всичко

Цели часове тя лежа будна в тъмнината, докато мислите й се оформиха и изясниха. Думите: „Той е баща й“, и целувката по голата й ръка й разкриха тайната на половете, засилиха чувството, че нещо се крие в дъното на нейния живот. Едно така чувствително дете не би закъсняло, разбира се, да усети духовните течения около себе си, обаче Джип инстинктивно се бе стъписвала пред всичко по-определено. Времето преди да се появи Уинтон беше тъй избледняло: — Бети, играчки, къси срещи с един добър, болнав човек, когото наричаше „папа“. Обаче на тая дума липсваше дълбочината, присъща на обращението „татенце“, което тя употребяваше за Уинтон. Освен Бети, никой не й бе говорил за майка й. В спомена за тая майка нямаше нищо свето, никаква вярност, която сега чрез тия думи можеше да се наруши. Отделена от други момичета Джип не схващаше ясно значението на общоприетото. Но при все това тя се измъчваше, изтезавана от едно смущение, подобно по-скоро на трънен камшик, който раздира кожата й, отколкото на нож в сърцето й. Съзнанието, че над нея тежи нещо особено, съмнително, което предизвиква обиди, й причиняваше болка; тия безсънни часове й сложиха дълбок белег. Най-после тя заспа, все още смутена и се събуди със страшното желание да узнае всичко. Цялата сутрин седя пред пианото, свири, отказа да излезе, беше леденостудена с Бети и възпитателката си, докато едната се разплака, а другата потърси утеха в стиховете на Уодсуорт. След чая тя влезе в стаята на Уинтон, малката мрачна стая, в която той никога не се занимаваше, изпълнена с кожени кресла и книги, от които освен Байрон, няколко романа и няколко книги за отглеждане на коне, никоя никога не се четеше. По стените висяха изображения на прочути коне, сабята на Уинтон, снимки на Джип и някои другари от полка. Тук имаше, само две светли петна: огънят и малката ваза, която Джип всякога пълнеше с цветя.

Когато тя влезе, стройна и тънка, с тъмни очи, с помрачено бледо лице, на Уинтон се стори, че бе порасла изведнаж. Любовта му към нея го измъчваше с една грижа, която бе станала почти страх. Какво се бе случило вчера вечерта, тая вечер, когато тя бе въведена в натрапчивото, бъбриво общество? Тя се плъзна надолу пред колените му. Той не можеше да види лицето й, не можеше и да я докосне, тъй като бе коленичила до изкуствената му дясна ръка. Овладявайки страха си, той попита:

— Е Джип, уморена ли си?

— Не.

— Може би малко?

— Не.

— Задоволи ли вчерашната вечер очакванията ти?

— Да.

Дървата в камината пращяха и съскаха; дълги пламъци се извиваха нагоре; вятърът свиреше отвън. Изведнаж тя попита бързо, почти задъхано:

— Татенце, ти ли си действително и наистина моят баща?

През малкото секунди преди да даде неизбежния отговор, в Уинтоновите мисли настъпи цял хаос. Един по-нерешителен характер би се намерил пред голяма духовна празнота и в паника би потърсил убежище в едно „да“ или „не“. Уинтон обаче не искаше да говори, без да е обмислил всичките възможни последици на своя отговор. Това, че беше неин баща, даваше топлина на живота му; ако обаче го признаеше, доколко би могло то да накърни нейната любов към него? Какво знаеше едно момиче? Как да я направи да разбере? Какво ще почувствува тя спрямо майка си? И какво би почувствувала любимата покойница? Какво би желала тя самата?

Това беше мъчителен момент. Момичето, облегнато, все с отвърнато лице, на коляното му, не му помагаше. Сега, когато инстинктът й се беше пробудил, той не можеше повече да крие от нея. Той обхвана здраво облегалката на стола и каза:

— Да, Джип, майка ти и аз се обичахме.

Той усети, че трепет премина през нея, би дал много, за да види лицето й. Дали разбра сега? Но трябваше да се отиде до край и той каза:

— Защо питаш?

Тя поклати глава и пошепна:

— Радвам се.

Скръб, уплаха, дори просто учудване от нейна страна биха пробудили цялата негова вярност спрямо покойната, цялата негова упорита горчивина, биха го изстудили спрямо Джип. Обаче нейният одобрителен шепот събуди у него желание да изглади всичко.

— Никой не знаеше нищо. Тя умря при твоето раждане. За мене това беше страшна мъка. Ако си чула нещо такова, то са само клюки, защото носиш моето име. За майка ти не се е казало нито дума. Но по-добре е да знаеш сега, когато си вече голяма. Рядко хора са се обичали, както ние се обичахме. Няма защо да се срамуваш от нас.

Лицето й все още беше отвърнато. Тя каза спокойно:

— Не се срамувам. Приличам ли много на нея?

— Да. Повече отколкото очаквах.