Джон Голсуърти: Над всичко

Той споделяше любовта й към коне и кучета, смогна дори да прояви интерес и към бръмбарите, които тя ловеше с шепа и приближаваше до малкото си, деликатно ухо, за да ги слуша как бръмчат, разбираше грабителските й нападения из цветните лехи на старомодната градина, пълна с люляк и жълта акация през пролетта, с карамфили, рози и метличини през лятото, с гергини и слънчогледи през есента, всякога малко напусната и обрасла, притисната от съседните пасбища. Той не се противеше на нейните старания да привлече вниманието му върху пеенето на птиците, но не му беше възможно да разбере колко много тя обича музиката, как жадува за нея. Тя беше някакво малко същество, изтъкано сякаш от мъгла, с постоянно менящо се настроение, — доста подобна, на своето малко кафяво ловджийско кученце, ту весела като пеперуда, ту мрачна като нощ. Страшно чувствителна и към най-дребната суровост, тя представляваше такава смес от гордост и самопрезрение, че никога не можеше да се разбере кое от двете тия качества причинява нейните облачни настроения. Неща на които другите не придаваха никакво значение, за нея често биваха най-очевидно доказателство, че никой не я обича, докато тя беше готова почти всички да обича. После у нея се пораждаше мисълта: — Ако не ме обичат, все ми е едно! Не искам нищо от никого, — а после и това отлиташе като облак, тя обичаше всички, беше весела, докато нещо ново, което съвсем не бе насочено против нея, пак й причиняваше страшни страдания. В същност всички в къщи я обичаха и се възхищаваха от нея. Обаче тя бе едно от ония нежни, чувствителни същества, които се раждат с една кожа по-малко и които — особено в детинство — страдат по само себе си всред един свят, роден с една кожа повече.

За голяма радост на Уинтон тя не се боеше да язди. Имаше най-добрата възпитателка, която той можа да намери, дъщеря на един разорен адмирал; после й взеха учител по музика, който идваше два пъти седмично от Лондон, един саркастичен човек, който тайно питаеше към нея по-голям възторг, отколкото тя към него. Противно на другите момичета тя не прекара епоха на неграциозно развитие, но израстна равномерно, като цвете. Уинтон често я гледаше прехласнат: държането на главата й, начинът, по който тия прекрасно очертани, чудно ясни кафяви очи отлитаха; извивката на шията й, формата на членовете й, всичко това болезнено напомняше тая, която той толкова бе обичал. И все пак, въпреки всичката тая прилика, имаше разлика между двете, както в характера, така и във външността. Джип имаше повече раса, по-тънко изваяно тяло, по-нежно сложена душа, повече душевно равновесие, малко повече грация; настроението й беше по-променливо, умът й по-ясен, нейната миловидност се примесваше с малко скептицизъм, какъвто липсваше на майка й.

Макар с деликатно телосложение, тя беше жилава и можеше да язди по цял ден, после се връщаше тъй уморена дома, че предпочиташе да се простре на тигровата кожа пред огъня, отколкото да се качи горе. Животът в Милденхем беше самотен. Уинтон имаше само няколко другари ловци и то много малко, тъй като неговата взискателност не понасяше средния тип селски благородници, а ледената му любезност плашеше жените.

Както бе предвидяла Бети, лошите езици заговориха — провинциалните клюкари, които жадуват да внесат малко разнообразие в скуката на своя празен живот и своите празни мозъци. Макар и нищо от тия клюки да не стигна до ушите на Уинтон, никакви жени не посещаваха Милденхем, освен случайните запознанства в черква, на лов или при надбягвания. Джип израстна без да познава отблизо лица от собствения си пол. Тая липса засили нейната резервираност, запази я съвсем незапозната с половите въпроси, създаде у нея леко, несъзнателно презрение към мъжете, които зарад нейната усмивка бяха готови на всичко, но се подплашваха от първото набръчване на челото, и пробуди тайния й копнеж по другарки от нейния пол. Тия всякога се чувствуваха привлечени от нея и това придаваше някаква мъчителна прелест на преходните приятелства.

За нейното морално и духовно развитие Уинтон се грижеше не особено, то спадаше към ония неща, за които не се говори. Външните форми, като например ходенето на черква, трябваше да се спазват; на обноски тя трябваше да се научи по възможност чрез неговия пример; за останалото трябваше да се погрижи природата. Неговото становище беше наистина мъдро. Джип четеше бързо и с алчност, но забравяше това, което бе прочела, и, макар че бе погълнала всички книги от малката Уинтонова библиотека, включително Байрон, Хуайт, Мелвил и Хумболдтовия „Космос“, те бяха оставили малко следи в нейния дух. Старанията на нейната възпитателка да пробуди у нея религиозно чувство нема̀ха успех, а със своя инстинктивен скептицизъм Джип постави интереса на свещеника в категорията на всички мъже, които познаваше. Тя усещаше, че му е приятно да я нарича „моя мила“ и да я тупа по рамото, и намери, че това удоволствие е достатъчна награда за неговите старания.