Джон Голсуърти - Над всичко

Освен като художник, Голсуърти остави голямо наследство и като общественик и идеите, които той се стремеше да прокара, от сега нататък ще има да се преценят и наложат. По негов почин се създаде международният Пен Клуб, в който, само пред омаята на неговата силна и благородна личност, стихнаха толкова лични амбиции и дребнави домогвания. Това дело, на което той през последните години бе посветил най-голямата част от времето и силите си, за чието преуспяване без колебание даде присъдената нему Нобелова премия, бе изникнало от непоколебимото му убеждение, че на изкуството се пада ръководно място в живота и че светът може, чрез усилията на художници и мислители, да стигне до мир, разбирателство и човечност. Светът беше вече оценил неговите усилия и единичните гласове, които понякога се издигаха против него, бързо се заглушаваха във възторга и всеобщата почит, с които бе окръжен. Защото всички съзираха в него рядко издигнатата личност, ратуваща за най-светли цели, почитаха големия художник, въплотил в своята творба толкова красота и човечност.

Живка Драгнева

От вратата на канцеларията на Св. Джордж, Чарлс Клер Уинтон гледаше след колата, която отнасяше дъщеря му с „цигуларя“, за когото се беше омъжила. Неговото чувство за приличие не му позволяваше да върви с бавачката Бети — покрай него единствена свидетелка на венчавката. Тая пълна жена, толкова възбудена, би подхождала зле към неговата стройна, изправена фигура, която се движеше леко и непринудено, както подобава на един кавалерист, дори и когато е в оставка вече от шестнадесет години.

Бедната Бети! — Той мислеше за нея с яд и симпатия — тя трябваше да се въздържа да не плаче пред вратата. Навярно се чувствуваше загубена сега, когато вече нямаше Джип, но не беше тъй загубена като него! Ръката му в светла ръкавица — единствената му истинска ръка, защото дясната беше отрязана до китката — нервно сучеше малките прошарени мустаци, извити над ъглите на стиснатите му устни. През тоя сив февруарски ден той беше без палто; съобразно с тая тъй тиха сватба той не беше в черни дрехи и цилиндър, но в тъмно син костюм с корава черна шапка. Войнишкият му и ловджийски инстинкт да не проявява никакво вълнение не го напусна в тоя тъмен ден от живота му; обаче светлокафените му очи се свиваха, втренчваха се, пак се свиваха и отвреме-навреме, като че ли надвити от някакво дълбоко чувство, потъмняваха и сякаш потъваха в главата му. Лицето му беше сухо, опърлено, с хлътнали бузи, гладко избръснато; ушите малки, косата по-тъмна от мустаците, но отстрани прошарена — това беше лице на човек деен, самоуверен, сигурен. Държането му показваше, че всякога бе обръщал внимание на елегантността и формата, но също съзнавал, че има неща и над това. Човек, който, спазвайки точно един определен тип, има в себе си и нещо не типично.

По пътя за парка той влезе в Маунт-Стрит. Тук все още стоеше къщата, макар че улицата тогава беше съвсем друга — къщата, пред която бе крачил в мъглата назад-напред, като някакъв призрак през онзи ноемврийски ден, като изпъдено куче, в страшна душевна агония — преди двадесет и три години, когато се роди Джип. И тук пред вратата да му кажат, на него, който нямаше право да влезе, но който обичаше, както никога никой мъж не бе обичал, да му кажат, че тя бе умряла, раждайки детето, за което само тя и той знаеха, че е тяхно! Да крачи цели часове в мъглата пред тая врата, да знае, че тежкият час бе настъпил и най-после да чуе това! От всички съдбини, които сполетяват човека, най-страшната наистина е да обичаш премного.

Странно е, че днес, след тая нова загуба, пътят му го доведе край същата къща! Каква фаталност бе тоя ставен ревматизъм, който го бе пратил миналата есен във Висбаден! Каква фаталност, че Джип се заплесна в тоя Фиорсен, с неговата проклета цигулка! Наистина той никога не се беше чувствувал така загубен, така негоден за нищо, от петнадесет години насам, откак Джип беше дошла да живее при него. Утре щеше да се върне в Милденхем, щеше да опита да се разсее с язда. Без Джип — да бъде без Джип! Някакъв цигулар! Един тип, който никога не бе яздил! И той замахна гневно с бастуна си, като че ли искаше да разсече някого на две.

Клубът му близо до Хайд Парк никога не му се бе струвал тъй тъжно самотен. По навик той влезе в игралната зала. Денят бе толкова тъмен, че електрическите лампи горяха и обикновената дузина играчи вече седяха между сенките, които падаха декоративно по масите от тъмно дърво, по столовете, по картите и стъклените чаши, по позлатените чаши за кафе и по лъснатите нокти на пръстите, които държеха цигари. Един приятел го покани да играят пикет. Той седна разсеян. Тая игра само с трима участници му беше винаги противна — осакатена игра! Покерът имаше нещо пазарски шумно. Пикетът, макар че не вече на мода, беше за него единствената игра, достойна да се играе, единствената, която още имаше стил. Картите му бяха добри и той спечели пет лири, които охотно би платил за да избегне скуката на следната игра.