Джон Голсуърти - Над всичко

Никой не би могъл да го нарече чудак — косата му беше всякога добре пригладена, обувките му светеха; той беше твърд и въздържан, спазваше строго всяко предписание на добрия тон. В своята собствена преценка той беше компрометиран в очите на света. През тая едничка година на тяхната любов той бе готов да изложи живота си и да пожертвува кариерата си за един цял ден прекаран в нейното общество, обаче никога не я изложи, с думи или поглед. Той пазеше нейната „чест“, съгласявайки се, макар че му беше тежко, с всички нейни маневри, за да се прикрият следите на техните връзки. Да изплаща по тоя начин своята вина, беше най-големият подвиг в живота му и споменът за това и сега му беше горчив.

В същата тая стая той бе дошъл, след като се научи, че тя бе умряла, в тая стая наредена по нейния вкус. И сега дори, с нейните лакирани столове, хубавото малко писалище, засенения стар меден полилей, канапето, тя все не приличаше на ергенска стая. На масата лежеше писмо, което го викаше пак в полка на действителна служба. Ако би предчувствувал какво ще претегли преди да има случая да изложи живота си, той сигурно би се застрелял в това кресло пред огъня. Той нема̀ щастието, което беше желал в тая малка война, и постигна само нови отличия. Когато се свърши войната, той остана там, с още няколко резки в лицето и сърцето си, продължи службата, ходеше на лов за тигри, хранеше прасета, играеше поло, не обръщаше внимание на света, печелеше възторга, който храним към ония, чиято безумна смелост се съчетава с леденостудено държане. По-мълчалив от другите в своята среда, той никога не говореше за жени, но не беше придобил репутацията на женомразец, макар че явно ги избягваше. След шест години служба в Индия и Египет изгуби дясната си ръка в един поход срещу дервишите и трябваше да се уволни с майорски чин, тридесет и четири годишен. Дълго време бе ненавиждал мисълта за детето, за своето дете, при чието раждане умря жената що беше обичал. После настъпи някаква странна промяна на чувствата и три години преди да се върне в Англия, той усвои навика да праща разни дребулии, които намираше из базарите, за да служат като играчки. В замяна получаваше, най-малко два пъти годишно, по едно писмо от човека, който се мислеше за баща на Джип. Той отговаряше на тия писма. Този човек я беше обичал; и макар че Уинтон никога не беше смятал за възможно да постъпи другояче, през всичкото време хранеше някакво чувство на вина спрямо тоя човек. Не чувствуваше угризения на съвестта, но имаше все неприятното чувство за някакъв неизплатен дълг, смекчено чрез мисълта, че никой дори не подозира, и чрез спомена за мъките, що бе понесъл, за да предотврати всяко съмнение.

Когато се върна в Англия, съпругът дойде да го види. Бедният човек беше много отпаднал. Уинтон влезе пак в тая къща на Маунт Стрит с вълнение, което изискваше, за да се задуши, много повече кураж, отколкото за едно кавалерийско сражение. Но човек, чието „сърце си е на мястото“, както казваше той, може да преодолее трепета на нервите си, и той влезе в тия стаи, дето я бе виждал за последен път, прие поканата за една самотна вечеря със съпруга й, без да прояви някакво чувство. Не видя малката Гита или Джип, както сама се беше кръстила, защото тя вече спеше, и цял месец измина, преди да се реши да отиде там по време, когато, ако искаше, можеше да види детето. Боеше се. Какво ще раздвижи видът на това малко създание в душата му? Когато Бети, бавачката, я доведе, за да види господин офицера с „кожената ръка“, който й беше пращал всичките тия интересни играчки, тя застана спокойно и го загледа с големите си тъмнокафяви очи. Тя беше седемгодишна, късата й кадифена рокличка едва стигаше до коленете на тънките й крака, обути в кафяви чорапи, стъпили един до друг като краката на някаква малка, кафява птица. Овалът на нейното сериозно учудено лице имаше топъл млечен цвят без всякаква червенина, освен тая на устните, които не бяха нито дебели, нито тънки и имаха една гънка, една съвсем малка трапчинка в ъгъла. Косата й, с топло кафяв тъмен цвят, беше грижливо сресана назад и вързана с червена, панделка; тя оставяше открито челото, което беше широко и ниско. Това усилваше нейната сериозност. Веждите й, тънки и тъмни, бяха хубаво извити, носът съвършено прав, брадата нито остра нито кръгла. Тя стоеше и гледаше, докато Уинтон й се усмихна. Тогава сериозността изчезна от лицето й, устните й се полуотвориха, погледът й се раздвижи. И сърцето на Уинтон се превърна — тя беше същото дете на оная, която беше изгубил. И той каза с глас, който му се струваше, че трепери.