Джон Голсуърти - Над всичко

Къде ли бяха сега! Навярно бяха минали вече Нюбъри; Джип седнала срещу тоя шведец със зелените очи на дива котка! Той имаше нещо лукаво и толкова чуждестранно. Лош човек, ако той, Уинтон, въобще разбира от коне и хора! Слава Богу, той бе осигурил парите на Джип, до стотинка! И едно вълнение, което беше почти ревност, го задуши при мисълта за ръцете на тоя простак, обгърнали свилокосата му, тъмноока дъщеря, това мило, стройно, създание, тъй подобно по лице и ръст на оная, която той тъй горещо беше любил.

Много очи го последваха, когато напусна игралната зала, защото той беше един от ония, които възбуждат у другите възхищение, без някой да може да определи защо. Дали не беше онова, не съвсем типичното, огънят, който го бе обгорил в миналото?

Напущайки клуба, той тръгна полека през Пикадили към къщи, към тоя дом в Бъри Стрит, дето беше живял от малък — една от малкото къщи на тая улица не засегната от страстта да се събаря и строи наново, която според него беше огрозила половината Лондон.

Един мълчалив мъж с живите и тъмни очи на бекас, с дълга зеленикава плетена жилетка, черен фрак и с панталони опънати над обувките, отвори вратата.

— Няма да излизам вече, Марки. Госпожа Марки да ми даде нещо за вечеря! Каквото и да е.

Марки кимна утвърдително и очите му, под веждите, които се сключваха в дълга тъмна черта, изгледаха господаря от глава до пети. Предната вечер той бе кимнал утвърдително, когато жена му каза, че господарят мъчно ще понесе. Като влезе в задните помещения, той кимна с глава към улицата и посочи нагоре, от което госпожа Марки като умна жена разбра, че трябва да отиде да пазарува, защото господарят ще вечеря в къщи. Когато тя излезе, Марки седна срещу Бети, старата бавачка на Джип. Тя още плачеше, тихичко. Това му действуваше, защото и той беше наклонен да ревне. След като гледа няколко минути мълчаливо нейното широко румено лице, обляно в сълзи, той поклати глава неодобрително, а Бети като преглътна и потрепера изведнаж, спря да плаче. Да, обръщаше се внимание на желанията на Марки!

Уинтон влезе най-напред в спалната на дъщеря си и се загледа, сучейки нервно късите си мустачки, в изпразнените шкафове и напуснатото сребърно огледало. После, в своето светилище, той седна пред огъня, без да пали лампата. Ако го видеше някой би помислил, че спи, но сънливото влияние на дълбокото кресло и приветливият огън го отнесоха в далечното минало. Каква нещастна случайност го бе накарала да мине днес край къщата й!

На теория няма душевно сродство, няма случай, един човек да се разсипе от една-единствена любов. В същност има такива мъже, мъже спокойни и въздържани, които най-малко биха могли да очакват, че природата ще им изиграе такава игра, най-малко биха могли да желаят такова себеотдаване или да познаят кога е ударил часът им. Кой би мислил, че Чарлс Клер Уинтон ще се влюби до уши, когато преди двадесет и четири години през една декемврийска вечер отиде на бал? Добър войник, елегантен, отличен ловец, пословичен в полка си със своята хладност и някакво почтително презрение към жените като към по-нисши същества, той се бе спрял до вратата, не бързаше да танцува, наблюдавайки с вид, който не се смяташе от другите за арогантен, само защото беше естествен. И ето! Тя мина край него и животът му се промени завинаги! Някаква светлина ли излъчваше нейният дух през полуучудения поглед, който му разкри цялото същество! Или нещо във вървежа, това пленително полюляване на тялото! Или косата й счесана назад, или лекото ухание като от някакво цвете? Какво беше това? Тя беше жена на един земевладелец от околността, който имаше къща в Лондон. Нямаше никакво оправдание — не беше зле третирана от мъжа си; обикновен банален брак, вече три години съвместен живот, без деца. Съпругът — приятен човек, петнадесет години по-стар от нея, вече позастарял. Никакво оправдание! И въпреки това, един месец след тая среща, тя и Уинтон бяха любовници не само в мислите си, но и на дело. Това нещо бе толкова в разрез с „добрата форма“, с всичко, което беше почтено и подходящо за един офицер и джентлемен, че не можеше да става дума да се претеглят всичките „за“ и „против“. И все пак от тая първа вечер тя беше негова, той неин. За всеки от тях единствената мисъл беше как да бъде с другия. Но щом беше така — защо не избягаха заедно? Не защото той не я бе молил за това? Ако бе оцеляла при раждането на Джип, щяха да заминат. Обаче да разори двама мъже беше премного за това нежно създание. Смъртта тури край на нейните борби, преди да се беше решила. Тя беше една от ония жени, у които безкрайна преданост можеше да живее наред с една душа изпълнена със съмнения. Те са обикновено най-пленителните; защото способността за твърдо и бързо решение отнема на жената тайнствеността, леката атмосфера изтъкана от промени и случайности. Тя не беше чиста англичанка; в нея течеше една четвърт чужда кръв. Обаче Уинтон беше англичанин до мозъка на костите, англичанин в своето чувство за форма и в тая особена черта, която в моменти на пълно отчаяние разбива на парчета външната форма, но която най би искала да запази тая форма непокътната.