Джон Голсуърти - Над всичко

Когато Джип беше на двадесет и две години, Уинтон има̀ първата си атака от подагра и отиде, изплашен от мисълта, че при откриването на лова няма да може да седи на кон, с нея и Марки във Висбаден. Те наеха стаи срещу парка, чиито листа вече се бяха обагрили. Лекуването беше дълго и мъчително. Придружавана от мълчаливия Марки, Джип яздеше всеки ден и се ядосваше на предписанията, които я заставяха да минава само по определени пътеки из тая величествена гора. Веднаж, а понякога и по два пъти, ходеше на концертите в Курхауза, било сама, било с баща си.

Първия път, когато чу Фиорсен да свири, тя беше сама. Противно на повечето виолонисти, той беше висок и тънък, тялото му гъвкаво и подвижно. Лицето му беше бледно и зле хармонираше с косите и мустаците му, които имаха нечисто златист цвят; хлътналите му бузи с изпъкнали ябълки бяха малко прикрити от малки бакенбарди. На Джип той се видя грозен, но неговата свирня я порази и омая по странен начин. Той притежаваше забележителна техника, която моделираше блуждаещото чувство на неговата свирня като пламък замръзнал при избухването си. Когато спря да свири, Джип не се присъедини към ръкоплясканията, но седеше неподвижно и го гледаше. Той прекара ръката си по горещото си чело. Метна странно оцветената си коса назад и се поклони с някаква неприятна усмивка. Какви странни очи имаше, като някаква голяма котка! Сигурно зелени, диви, но боязливи, хипнотизиращи! Най-странният човек, когото бе срещала, и най-страшният! Той я погледна и, като наведе очи, тя почна да ръкопляска. Когато го погледна пак, по лицето му беше изписан някакъв копнеж. Той пак се поклони, направо към нея, и вдигна цигулката към рамото си. „Ще свири за мене!“ — помисли тя. Той изсвири без акомпанимент една къса мелодия, която сякаш късаше сърцето. Тоя път тя не погледна, но забеляза, че той се поклони нетърпеливо и излезе.

На вечеря тя каза на Уинтон:

— Днес чух един виолонист, татенце, който свири необикновено — Густав Фиорсен. Шведец ли е?

Уинтон отговори:

— Навярно. Как изглежда? Бях се запознал веднаж с един шведец от турската армия — приятен човек.

— Висок и слаб, бледен, с издадени ябълки и хлътнали бузи, със странни, зелени очи. Да, и с малки, руси бакенбарди.

На следния ден тя го видя в градината. Те седяха до Шилеровата статуя, Уинтон четеше „Таймс“, чието пристигане очакваше с повече нетърпение, отколкото би искал да признае, тъй като се боеше, че ако изповяда скуката си, ще помрачи радостта на Джип, която се радваше на престоя им тук. Четейки за последните надбягвания, той крадешком наблюдаваше дъщеря си.

Никога тя не бе изглеждала по-хубавичка, по-нежна и по-расова, отколкото сега между пъстрата, космополитна тълпа в това задушно място. Момичето не забелязваше неговите погледи и гледаше внимателно минувачите, кучетата и птичките, наблюдаваше слънчевите лъчи, които падаха на тревата и правеха да пламнат в ярка червенина червените буки, липите и тополите край водата. Милденхемският лекар, когото веднаж бяха викали зарад нейното временно главоболие, беше нарекъл очите й „съвършени органи“, и наистина, никои други очи не можеха тъй бързо и тъй изцяло да обхванат нещата. Тя обичаше кучетата и отвреме-навреме някое се спираше, колебаейки се дали да сложи муцуната си в шепата на това непознато момиче. Флиртувайки с едно голямо датско куче тя вдигна очи и видя Фиорсен, който минаваше, придружен от един по-нисък, плещест мъж с модерни панталони и стегнат в корсет. Високата, слаба и малко приведена фигура на виолониста бе плътно закопчана в сиво-кафява дълга дреха. Той носеше широкопола, мека, сива шапка, в петлицата на дрехата му бе затъкнато бяло цвете, обущата му бяха лачени, връзката му се развяваше над мека, бяла ленена риза — той беше наистина елегантен. Странните му очи се устремиха към нея и той дигна ръка към шапката си.

— Позна ме! — помисли Джип. Стройната фигура, малко наведената глава между доста издигнатите рамена, широките, еластични крачки й напомняха леопард или някое друго животно от котешка порода. Той докосна ръката на другаря си, промърмори нещо и се върна. Тя видя как втренчено я гледа, разбра, че се връща, за да я погледне, разбра също, че и баща й ги наблюдава. Зеленикавите очи — тя бе убедена в това — щяха да се наведат пред Уинтоновия поглед, пред неподвижния поглед на англичанина от известна класа, който никога не приема да прояви любопитство. Те отминаха. Джип видя как Фиорсен се обърна към другаря си, как посочи с глава назад; чу как другият се изсмя. Тя пламна.