Джон Голсуърти - Над всичко

Три дена по-късно тя отиде у баронесата. Още при влизането си го забеляза при пианото. Той слушаше една словоохотлива дама и изглеждаше отегчен и безпокоен. През целия тоя облачен ден тя се чувствуваше малко тъжна и нервна, сега обаче се възбуди. Тя видя как ниският му, плещест другар се отдели от другите и отиде към баронесата. След една минута й го представиха — граф Розек. Лицето му не се хареса на Джип, очите му бяха заобиколени от черни кръгове, той беше твърде въздържан и ледено учтив, — обаче изглеждаше приятен и говореше добре английски. Навярно беше поляк, живееше в Лондон и знаеше всичко, каквото можеше да се знае за музиката. Не беше ли чувала госпожица Уинтон приятеля му Фиорсен в Лондон? Не? Чудно, той беше прекарал там няколко месеца през последния сезон. Малко засрамена от своето невежество, Джип каза:

— Аз прекарах почти цялото лято на село.

— Той има̀ голям успех. Ще го заведа пак в Лондон, това е най-доброто за неговото бъдеще. Как намира неговото свирене?

Против волята си, защото не искаше да се разкрива пред тоя дребен, подобен на сфинкс, човек, Джип промърмори.

— О, чудесно, разбира се.

Той кимна, после изведнаж каза със странна усмивка.

— Мога ли да ви го представя? Густав — госпожица Уинтон.

Джип се обърна. Той стоеше тъкмо зад нея, поклони се, в очите му се четеше смирено обожание, което не се мъчеше да скрива. Джип видя, че по устните на поляка пак се плъзна усмивка, после тя се намери сама с Фиорсен до прозореца. Отблизо той вече не приличаше толкова на животно затворено в клетка и беше много елегантен, грижливо облечен, кърпичката му или косата му миришеше хубаво, това сигурно нямаше да хареса на Джип, ако беше англичанин. Той носеше диамантен пръстен, който не стоеше толкова лошо на малкия му пръст. Високият му ръст, издадените му ябълки, гъстата, но не дълга коса, гладната виталност на лицето, фигурата и движенията противоречеха на горните доказателства за женствена натура. Той беше мъжествен, дори твърде мъжествен. С един странен, малко отсечен акцент той каза:

— Госпожице Уинтон, днес вие сте моята публика, аз ще свиря за вас, само за вас.

Джип се засмя.

— Вие ми се смеете. Не бива да правите това. Аз ще свиря за вас, защото се възхищавам от вас, възхищавам се безкрайно от вас. Ако ви изпратих цветя, то това не е дързост. Това е благодарност за радостта, която ми причинява вашето лице. — Гласът му потрепера. Джип наведе очи и каза:

— Много любезно от ваша страна. Аз трябва да ви благодаря за вашата музика, тя беше чудесна, прекрасна наистина.

Той се поклони.

— Ще дойдете ли на моите концерти, ако се върна в Лондон?

— Мисля, че всеки ще направи това, ако е възможно.

Той се засмя.

— Тук свиря само за пари, но мразя това място, то ме отегчава. Баща ви ли беше господинът, който седеше с вас до статуята на Шилер?

Джип кимна. Тя не беше забравила беглото му кимване.

Той прекара ръката си по лицето, като че ли да изтрие израза му.

— Той е същински англичанин. Но вие — вие не сте от никоя страна или от всички.

Джип направи малък, насмешлив поклон.

— Наистина не мога да определя вашата родина. Вие не сте нито от север, нито от юг. Аз дойдох тук с надежда да ви срещна и съм много щастлив. Госпожице Уинтон, аз съм ваш предан слуга.

Той говореше бързо, много тихо и с възбудена сериозност, която не беше престорена. Внезапно той пошепна: „Ужасни хора!“ — поклони се и бързо се отдалечи. Баронесата дойде с друг един господин.

От тая среща у Джип остана мисълта: „Дали все така почва с всяка жена?“ Не й се вярваше. Сериозният му запънат глас, смиреното обожание в погледа!

Много чувствителна, за да се довери на някого, тя нямаше възможност да провери чувствата си, които не се поддаваха на анализ, смесваха се и се бореха в сърцето й. Това не беше любов, не беше нито началото на любов, но по-скоро опасният интерес на деца към тайнствени, недостъпни неща, към неща, които, може би, биха се постигнали, ако човек се осмелеше да посегне. После неговата музика, думите на баронесата за спасението — мисълта да извърши невъзможното. Но тия мисли и чувства, сега се зараждаха. Може би вече никога нямаше да го види! И тя не знаеше дори дали желае да го види пак.

Джип беше свикнала да придружава баща си до извора, чиято вода той като другите пациенти трябваше всяка сутрин да поглъща бавно в продължение на двадесет минути. През това време тя стоеше в някой отстранен кът на парка и четеше в едно томче от изданието Реклам ежедневния си немски урок.