Джон Голсуърти - Над всичко

Гласът му я порази и изплаши. През последните две години тя често бе чувала мъже да казват: „Обичам те!“ но никога в тия думи не беше звучала такава страст, никога други очи не бяха гледали към нея така гладно и умолително, никога други ръце не я бяха докосвали тъй безпокойно, боязливо и горещо. Тя можа само да пошепне:

— Моля ви, станете!

Но той продължи:

— Обичай ме малко, съвсем малко, о Джип, обичай ме!

През ума й като светкавица премина мисълта: „Пред колко ли е коленичил до сега?“ В тая пълна отдаденост лицето му светеше в някаква странна красота, която се поражда от копнежа. Страхът й размина. Той продължи да мълви откъснати слова:

— Аз съм пропаднал, зная, но ако ме обичаш, няма повече да съм такъв. За теб мога да извърша велики дела. О, Джип, ако би искала един ден да се омъжиш за мен? Не сега! Когато ти докажа. О, Джип, толкова сладка, толкова прекрасна!…

Ръцете му се издигнаха по-нагоре, сега той притисна лицето си до кръста й. Без да знае какво прави, Джип докосна косата му и повтори:

— Моля ви, станете сега!

Той се изправи и пошепна:

— Бъди милостива! Говори ми!

Но тя можеше само да го гледа направо в лицето, с тъмните си, натъжени очи. И изведнаж той я сграбчи и притисна към себе си. Тя се дръпна и го отблъсна с все сила. Засрамен, с оборена глава, затворени очи и треперящи устни, той се поклони; сърцето й пак се изпълни със състрадание и тя промърмори:

— Не мога да ви отговоря сега; може би по-късно, в Англия.

Той се поклони и кръстоса ръцете си, сякаш искаше да я успокои. И когато тя, без да гледа на дъжда, тръгна, той вървеше на един метър разстояние след нея, смирено, сякаш не беше причинил болка на устните й с буйната си целувка.

Като стигна в стаята си и засъблича мократа си рокля, Джип се мъчеше да си спомни какво беше казал и какво му беше отговорила. Не му беше обещала нищо. Обаче беше му дала адреса си и в Лондон, и на село. Тя все чувствуваше докосването на ръцете му, силата на неговите мишци, виждаше израза на очите му, когато я целуна, а пак изпитваше вълнение и страх.

Същата вечер той свири на концерта — нейния последен концерт. Сигурно никога не беше свирил така, прехласнат в безумие, в красотата на отчаянието. Слушайки го, обхвана я някакво чувство за фаталност: никога, и да иска, и да не иска, няма да може да се освободи от него.

Като се върна в Англия, Джип скоро изгуби това чувство почти напълно. Фиорсен щеше скоро да намери друга жена, която да бъде за него същото като нея. Смешно е да се предполага, че зарад нея той ще се откаже от своите лудости, че тя има наистина някаква власт над него. Но дълбоко в душата си тя не вярваше това.

Уинтон, който сега си отдъхна, побърза да се върне с нея в Милденхем. Той й беше купил нов кон. Пристигнаха тъкмо на време за лова на лисици. И за една седмица поне, страстта й към лова и яздата погълна всичките й мисли. После, когато в Лондон почна сезонът, тя усети безпокойство и скука. Милденхем беше мрачен, есенният вятър стенеше из дърветата. Малкото й кафяво ловджийско куче, което беше вече старо, умря. Джип се укори, че толкова време го беше изоставила, когато беше болно. Тя си спомняше за всичките дни, когато то я бе чакало, бе поглеждало за нея — Бети й бе разказала всичко това с оная радост, която наивни души чувствуват при тъжни описания — и Джип почувствува, че е била жестока. При такива случки тя беше много чувствителна и много строга към себе си. Няколко дена беше като болна и когато стана по-добре, разтревоженият Уинтон я изпрати в града при леля Розамунд. Нейното общество му липсваше, но ако беше добре за нея, ако я изтръгнеше от тъжните й мисли, щеше да е доволен. Когато след три дена той отиде в края на седмицата в Лондон, намери я, за своя голяма радост, по-весела и си замина успокоен.

В деня, след като баща й се върна в Милденхем, Джип получи едно писмо от Фиорсен. Той й пишеше, че се е върнал в Лондон, че не е забравил нито един от погледите, които му беше подарила, нито една от думите, които беше казала; че няма да се успокои, докато не я види пак. „Дълго, преди да ви видя, — свършваше писмото, — бях мъртъв, изгубен. Целувам ръцете ви и съм ваш верен роб — Густав Фиорсен“. Тия думи, които, писани от друг мъж, биха й се сторили смътни, пробудиха у Джип трепетното, боязливо-радостно чувство, че не може да избегне от неговите преследвания.

Тя му отговори, че леля й ще се радва да го види у себе си някой следобед между пет и шест часа, и се подписа: Гита Уинтон. Употреби доста време, за да напише тия няколко думи, чиято къса формалност й хареса. Беше ли наистина господарка, над себе си и над него, можеше ли да постъпва както иска? Това кратко писмо беше доказателство, че е така.