Джон Голсуърти - Над всичко

Не беше лесно да се отгатнат чувствата на Джип по лицето й и дори Уинтон често се лъжеше. Начинът, по който подготви леля Розамунд за посещението на Фиорсен, беше много ловък. И той също схвана, когато дойде, нуждата от голяма предпазливост и поглеждаше Джип, само когато никой не го гледаше. Но когато си тръгна, той й пошепна: „Не така, не така, трябва да ви видя насаме, трябва!“ Тя се усмихна и поклати глава. Обаче виното в чашата на нейния живот пак почна да кипи.

Вечерта тя каза спокойно на леля Розамунд:

— Татко не обича господин Фиорсен, не може да оцени неговото свирене.

Тая дискретна забележка накара леля Розамунд, която по много коректен начин жадуваше за музика, да не спомене в следното писмо до брата си новия посетител. През следните две седмици той идваше почти всеки ден и носеше и цигулката си. Джип го придружаваше на пианото и макар че понякога неговите погледи я изгаряха, тя не би искала да се лиши от тия часове.

Но когато дойде Уинтон, тя се намери в задънена улица. Да признае ли, че Фиорсен беше тук, след като бе пропуснала да го спомене в писмата си? Да не казва нищо и да го остави да се научи от леля Розамунд? Изплашена, тя не направи нито едното, нито другото, каза само че много й се иска да язди. Баща й взе това за добър знак и я заведе веднага в Милденхем. Тя изпитваше някакво странно усещане: беше й леко, но се разкайваше, като човек, който току-що се е избавил от опасност, но знае, че скоро пак ще я търси. На следния ден ловът беше далеч, но тя настоя да отиде; старият Петънс, някогашен жокей, който служеше като коняр в Милденхем, трябваше да й доведе още един кон. Беше благоприятен вятър, из далечината долиташе мирис на дъжд. Уинтон и Джип намериха едно кътче, дето можаха да се сгушат без да ги видят другите — цяло щастие, тъй като останалите ловци само гледаха да тръгнат след едноръкия конник в избелелия червен фрак, на черната кобила с подрязана опашка, който беше все пръв. Един от пикьорите, един нисък, мургав човек с опърлено от слънцето лице и пламтящи очи, излезе от храсталака, поздрави и отмина. Една сврака прелетя с пронизателен крясък, описа дъга, върна се. Заяк премина през браздите, светлокафявото му тяло едва се отличаваше от земята. Високо из въздуха летяха гълъби към гората. Виковете на пикьорите цепеха въздуха, отвреме-навреме изскимтяваше някое от кучетата, които увираха муцуните си в тревата и бурените.

Джип, стискайки юздите между пръстите си, дишаше жадно. Миришеше чудесно, свежо и леко под нежносиньото небе, по което се носеха светло сиви бързи облаци. Вятърът, който горе беше силен, тук беше тих, достатъчно силен, само да обрули листата от дъбовете и буките, разредени от мраза. Само да се покажеше някоя лисица сега и те щяха да имат полето за себе си, сами с кучетата. Една се приближи, издигна кафявобялата си глава, погледна с меки укорителни очи към коня на Джип. Един рог изсвири и тя изчезна в храсталака.

Новият кон на Джип наостри уши. Един млад човек в сива дреха, високи ботуши, яхнал ниска алеста кобила, се приближаваше. Дали ще дойдат и другите? Джип погледна пришелеца ядосано, той свали шапка и се усмихна. Тая дръзка усмивка беше тъй заразителна, че и Джип се усмихна. Кой беше той? Изглеждаше щастлив и весел. Тя не можеше да си спомни за лицето му, но той имаше нещо познато, едно широко, гладко избръснато лице, тъмни къдрави коси, странно ясни очи, смел, весел, хладнокръвен израз. Къде беше виждала някого, който да прилича на него?

Един сподавен вик на Уинтон я накара да обърне глава. Там, под храстите изпълзя лисица. Погледът на Джип се устреми към лицето на баща й. То беше твърдо като стомана. Никакъв звук, никакво движение, сякаш човек и кон бяха станали на метал. Няма ли да даде знак? Но ето, устните му се раздвижиха, чу се вик. Джип се усмихна на младия човек, който се показа тъй тактичен, да предостави на баща й да даде знак. Кучетата наизскачаха едно след друго из гъсталака. Защо баща й не се помръдна?

После черната кобила прелетя край нея и, с един скок, нейният кон я последва. Младият човек на алестата кобила тръгна на ляво от тях. Само те тримата и един пикьор! Чудесно. Кафявият кон прескочи оградата много бързо и Уинтон извика: „Спирай го, Джип, дръж го!“ Но тя не можеше, пък и нямаше значение. Пред нея имаше само трева, три големи ливади! Чудесна лисица, как тичаше направо! Всеки път, когато конят й се готвеше да скочи, тя си мислеше: „Колко е хубаво! Щастлива съм!“ Никое чувство на света не можеше да се сравни с това. Когато татко води, кучетата се движат свободно, полето се простира безкрайно. По-хубаво отколкото да танцуваш, по-хубаво — да, по-хубаво отколкото да слушаш музика! Да можеше да прекараш живота си в препускане, да летиш над оградите! Новият кон беше цяло съкровище, макар че се теглеше.