Джон Голсуърти - Над всичко

Той я възбуждаше. Каквото чувство и да събуждаше неговото общество, с него човек не се отегчаваше. Една сутрин той започна да й разказва из живота си. Баща му бил дребен шведски земевладелец, як човек, който много пиел; майка му — дъщеря на художник. Тя го учила да свири на цигулка, но умряла още когато бил малко момче. Седемнадесетгодишен, той се скарал с баща си и трябвало да свири по улиците на Стокхолм, за да си изкарва хляба. Един известен виолонист го чул един ден и се заинтересувал за него. Скоро след това баща му умрял от пиянство и той наследил малко имение, но го продал веднага, за да има пари за „лудости“, както откровено призна.

— Да, госпожице Уинтон, аз съм вършил много глупости, но те не са нищо в сравнение с тия, които ще извърша в деня, когато няма да мога да ви виждам повече.

С тази обезпокоителна бележка той стана и си отиде. Тя се бе усмихнала на неговите думи, отчасти от вълнение, отчасти от скептицизъм и съчувствие, и някакво чувство, което й беше съвсем непонятно. През тия дни сама себе си не разбираше.

Как обаче разбираше, как схващаше Уинтон това, което ставаше? В същност той се изплаши. Ако не се страхуваше да издаде своето безпокойство, той би заминал с нея още две недели преди да свърши лекуването си. Признаците на страстта му бяха твърде познати. Тоя дълъг, омразен цигулар с вълчи поглед, с широки скули и малки бакенбарди (ах, Господи!) със зеленикави очи, чиито погледи към Джип той тайно наблюдаваше, беше възбудил у него пълно недоверие. Може би вроденото му презрение на англичанин към всички чужденци и артисти го възспираше да се намеси направо. Той не смяташе работата за сериозна. Джип, неговата изтънчена, съвършена Джип да изгуби ума си подир един такъв! Никога! Освен това, тя сигурно би се отнесла до него във всички съмнения и трудности. Той забравяше колко затворени са такива чувствителни момичета, забравяше, че неговата любов всякога бе избягвала да се издаде чрез думи, че нейната не се проявяваше в излияния. После той виждаше твърде малко от това, което можеше да се види, и това малко беше нагодено от Фиорсена за неговите очи, колкото и да бяха остри. В същност не се бе случило нищо важно, освен един епизод в деня преди заминаването им, за който той нищо не знаеше.

Тоя последен следобед беше тих, малко тъжен. През нощта бе валяло и влажните дънери на дърветата, мокрите нападали листа изпущаха леко сладникаво ухание. На Джип се чинеше, като че ли изведнаж се бе лишила от всяка радост. След обед, докато Уинтон преглеждаше сметките си, тя отиде в парка към долината. Небето беше мрачно сиво, дърветата неподвижни и тъжни. Тя вървеше все по-нататък, премина реката, стигна до една кална пътека, която водеше край едно село, нагоре към хълма, от дето можеше да се върне по главния път. Защо да се свърши всичко? За пръв път през живота си тя мислеше без възторг за Милденхем и лова, по̀ би предпочела да остане в Лондон, там нямаше да е откъсната от музика, танци, от хора, от радостната възбуда, че я харесват. През въздуха се носеше рязкото и глухо бучене на една вършачка и тоя звук сякаш точно изразяваше нейните чувства. Бегло блестейки по оловено сивото небе прехвръкна един гълъб. Позлатените брези трепнаха и от тях се отрониха блестящи капки. Колко самотно беше тук! Изведнаж из храсталака изскочиха две малки момчета; те едва ли не я повалиха, после отминаха тичешком по пътя. Джип издигна лице, за да види по-добре, но усети по него острите, като борови игли, дъждовни капки. Щеше да се развали роклята й, която тя много обичаше — една мека гълъбовосива, неподходяща за лошо време. Тя се обърна за подслон към брезите. Дъжд идеше, но може би ще премине скоро. Заглушено през далечината, жаловитото тракане на вършачката все още долиташе до нея и засилваше нейната печал. Изведнаж, зад храста, из който бяха изскочили момчетата се изправи една мъжка фигура и се упъти към нея, скочи от брега между брезите. Това беше Фиорсен, запъхтян, запален, бледен от жегата… Той навярно я бе проследил, бе се изкачил по стръмнината, за да й пресече пътя. Неговата елегантност беше доста пострадала от това катерене. Задъхан той каза:

— Значи вие заминавате утре без да ми кажете! Мислехте да се измъкнете без ни една дума за мене! Всякога ли сте така жестока? Добре, и аз няма да ви пощадя!

Като коленичи внезапно, той сграбчи широката лента на колана й, зарови лицето си в нея. Джип стоеше разтреперана. Той обгърна коленете й.

— О, Джип, аз те обичам, обичам те, не ме отпращай, остави ме да бъда при тебе! Аз съм твоето куче, твоят роб. О Джип, обичам те!