Джон Голсуърти - Над всичко

Уинтон каза:

— Странни типове се срещат тук.

— Това беше виолонистът, за когото ти говорих, Фиорсен.

— Ах, така ли?…

Но той вероятно беше забравил.

Че Фиорсен измежду цялата публика си спомняше за нея, поласка нейната суетност. Гневът й премина. Макар че баща й беше намерил облеклото му ужасно, то му приличаше. В английски костюм той би изглеждал по-зле.

През следните два дена тя срещна ниския, плещест младеж, който го бе придружавал, и забеляза, че той я следи с очи. После една баронеса Майзен, по рождение полу-холандка, полу-французойка, оженена за немец, една от космополитните приятелки на леля Розамунд, я попита дали е чувала шведския виолонист, Фиорсен. Той би бил най-добрият цигулар днес, ако… тя поклати глава. Но тъй като не последва никакъв въпрос, баронесата продължи:

— Ах тия музиканти! Би трябвало да го спасят от него самия. Ако не престане скоро, изгубен е! Жалко! Такъв талант.

— Пие ли? — попита Джип спокойно.

— Доста! Но има и други работи покрай пиянството, мила.

Инстинктът и съвместният й живот с Уинтон бяха научили Джип да презира всяка престорена скромност. Тя не се стремеше да познае живота, но и не се стъписваше страхливо пред него. Баронесата, на която невинността се струваше пикантна, продължи:

— Жени, все жени. Жалко! Това ще го съсипе. Единственото спасение би било да намери истинска жена, но тая жена ще е за съжаление, защото лош живот я чака!

— Може ли такъв човек да обича? — попита Джип съвсем спокойно.

Баронесата отвори широко очи.

— Виждала съм такива мъже да стават роби, да тичат като агънца след една жена, която ги мами на ляво и на дясно. Никога не може да се каже, моя хубавице! Има неща, които вие още не знаете. — Тя хвана ръката на Джип. — Едно обаче е сигурно… с тия очи много нещо ви чака.

Джип дръпна ръката си и поклати глава; тя не вярваше в любовта.

— Ах, вие ще завъртите много глави, не се бойте! Има нещо фатално в тия хубави, кафяви очи!

Може да се прости на едно момиче, когато сметне за комплимент, ако кажеш, че очите му са фатални. Тия думи направиха Джип да пламне — безгрижна и весела, каквато беше през тия дни, — както пламваше, когато някой се обърнеше да я погледне. Мекият въздух, нежната хубост на това място, музикантът, съзнанието, че представлява нещо между хората, чийто тромав тип правеше да изпъкне нейната прелест, я опияняваха. Тя беше малко луда, както казваше баронесата. Тя беше всякога готова да се смее. Всичко й се чинеше „смешно“ или „чудесно“. И баронесата, която признаваше лика на момичето и беше пленена от неговата хубост, се стараеше да я запознае с всякакви хора, дори с повече отколкото бяха желани.

Любопитството е живо чувство. Колкото повече завоевания е направил един мъж, толкова по-желан обект за завоевание е той за една жена. Да пленим един мъж, който е пленил толкова много — не е ли това доказателство, че прелестта ни е по-силна от тая на другите? Думите на баронесата засилиха у Джип убеждението, че Фиорсен е „невъзможен“, но засилиха и леката възбуда, която усети при мисълта, че Фиорсен си спомня само за нея от цялата публика. По-късно това даде и други плодове. Но по-напред дойде оная странна случка с цветята.

Връщайки се веднаж от язда, една неделя след като беше седяла с баща си до статуята на Шилера, тя намери на масата си букет рози. Нямаше никаква карта. Немската слугиня можа само да каже, че бил донесен от един цветарски магазин за госпожица Уинтон. Джип помисли, че са от баронесата и се закичи с две за вечерята и после за концерта. Едната розова, другата бледожълта, те образуваха смело съчетание със светлосивата й рокля. Не купиха програма, защото за Уинтон музиката беше без разлика, а Джип нямаше нужда от програма.

Когато се яви Фиорсен, страните й се зачервиха от очакване. Той изсвири най-напред един менует от Моцарт, после сонатата от Цезар Франк, а после, като излезе да се поклони, той държеше в ръка две рози като тия на Джип. Неволно тя дигна ръка към своите рози. Очите им се срещнаха, той се поклони малко по-дълбоко, после, като си тръгна, поднесе розите към устните си. Джип отпусна ръка, като че ли нещо я беше уболо. Да свали ли розите, да ги пусне ли на земята. Баща й можеше да види, да види Фиорсеновите рози, да съобрази! Той щеше да сметне, че са я оскърбили. Така ли беше в същност? Тя не можеше да повярва. Не беше ли един хубав комплимент, като че ли искаше да й каже, че свири само за нея! Думите на баронесата й минаха през ума: „Той трябва да се спаси от себе си. Жалко. Такъв талант!“ Той беше наистина голям талант. У един човек, който може да свири така, сигурно има нещо, което заслужава да се спаси! След последното соло те напуснаха концертната зала. Джип грижливо постави двете рози между другите.