Джон Голсуърти - Над всичко

На сутринта след посещението у баронесата тя седеше пак там, четейки Тургеневите „Пролетни води“, когато видя да се задава бавно по пътеката граф Розек с чаша в ръка. Споменът за усмивката, с която й беше представил Фиорсен, я накара да се прикрие зад слънчебрана си. Обут в лачени обувки, с грижливо запретнати панталони, той вървеше с малко вдървения вървеж на човек, който носи корсет. Съзнанието, че той носи такава изключително женска част от облеклото, засилваше нейното отрицание. Как може мъж да бъде такъв? Разказвали й бяха обаче, че той е добър ездач и стрелец, и много силен. Когато отмина, тя затвори от страх, че може да се върне, книжката си и побърза да се махне. Обаче знаеше, че фигурата й и еластичният й ход я издават.

На следната сутрин тя четеше, почти със затаен дъх сцената между Джема и Санин, когато чу гласа на Фиорсен зад себе си:

— Госпожице Уинтон!

Той също държеше чаша в едната си ръка и шапка в другата.

— Тъкмо се запознах с баща ви. Може ли да седна за малко?

Джип се дръпна на страна и той седна.

— Какво четете?

— Един роман — „Пролетни води“.

— Ах една от най-хубавите, досега писани книги. До къде сте?

— До Джема и Санин през бурята.

— О, чакайте! Сега ще се появи госпожа Полозова. Каква творба! На колко сте години, госпожице Уинтон?

— На двадесет и две.

— Бихте били много млада, за да оцените романа, ако не бяхте вие. Но вие разбирате инстинктивно много работи… Простете, как е кръстното ви име?

— Гита.

— Гита? То не звучи много меко.

— Наричат ме все Джип.

— Джип, а Джип! Да! Джип.

Той повтаряше нейното име с такъв безличен тон, че тя не можеше да му се сърди.

— Казах на баща ви, че вече съм имал удоволствието да се запозная с вас. Той беше много учтив към мене.

— Баща ми е всякога учтив, — отвърна Джип студено.

— Като ледът, в който изстудяват шампанското! Навярно са му разказали вече, че съм неблагонадежден.

Джип наведе глава. Той я погледна сериозно и каза:

— Вярно е. Но мога да бъда по-добър, много по-добър.

Тя искаше да го погледне, но не бе в състояние. Някаква странна радост я обхвана. Тоя човек имаше власт над други, но тя имаше власт над него. Стига да иска, тя можеше да го направи свой роб, свое куче, да го свърже с вериги за себе си. Стига да простре ръка, и той щеше да падне на колене, за да я целуне. Само да каже: „Ела!“ — и той щеше да я последва; само да каже: „Бъди добър“ — и той щеше да бъде добър. За първи път тя чувствуваше своята мощ, това я опои. Но Джип не можеше за дълго да вярва сама на себе си, най-победоносните моменти скоро се засенчиха от недоверие, и той, сякаш проникнал в мислите й, каза:

— Кажете ми да направя нещо, каквото и да било, госпожице Уинтон, и ще го направя.

— Тогава, върнете се веднага в Лондон. Тук вие се пилеете, нали знаете това.

— Вие поискахте единственото нещо, което не мога да направя, госпожице Джип.

— Моля ви се, не ме наричайте така. Така ми казват слугите…

… Затова ли не искате да направите, каквото ви заповядвам.

— Вие сте жестока.

Джип се изсмя.

Той каза с внезапна буйност:

— Няма да се махна от вас, недейте мисли това. — После улови бързо ръката й, допря устните си до нея и си отиде.

Джип, развълнувана и учудена, гледаше ръката си, по която още чувствуваше натиска на неговите бодливи мустачки. После тя пак се изсмя — това беше нещо „чуждестранно“, да ти целунат ръката. После се зачете пак, обаче без да разбира повечето думи.

Дали някога е имало по-странно ухажване от това, което я последва! Джип никога не изгуби чувството, че има власт да дава милостини, да оказва благоволение, обаче тя имаше и усещането, че не може да се откъсне; чарът, който упражняваше, въздействуваше обратно и върху нея. Съвсем скептична в началото, тя не можа̀ да остане такава. Той беше много тъжен и нещастен, ако не му се усмихнеше, оживен и възбуден, когато му подареше една усмивка. Промяната в погледа му, от обикновения безпокоен, разпален и бегъл до смирено обожание и ненаситен копнеж, не можеше да бъде преструвка. Не й липсваха случаи да види тая промяна, защото където отидеше тя, и той беше там. На концерт той стоеше до вратата и я чакаше да влезе; пиеше ли чай в някоя сладкарница, и той изведнаж изпъкваше там, всеки следобед бродеше по пътеките из гората, дето тя минаваше на кон.

Освен в парка, дето свенливо се приближаваше, молейки смирено да му позволи да поседи пет минути при нея, той никога не й налагаше своето общество и не се опитваше да я изложи по някакъв начин. Инстинктът навярно му подсказваше, че това може да е опасно с такова чувствително същество. И други пеперуди се въртяха около тоя светъл пламък, та неговото внимание не биеше много на очи. Разбираше ли тя какво става, че му позволява да бъде около нея? Не напълно. В своето опиянение тя все по се влюбваше в живота, все повече съзнаваше, че е ценена и обожавана, че има власт да прави това, което другите не могат.