Джон Голсуърти - Над всичко

Следната ограда тя прескочи заедно с младия човек, чиято малка кобила имаше хубав, правилен ход. Сега шапката му беше съвсем нахлупена, лицето решително, но устните му все още се усмихваха. Джип си мислеше: „Той има добра стойка, силен е, но изглежда самоуверен. Никой не язди като татко, с такова чудесно спокойствие.“ Уинтон наистина имаше съвършена стойка. Хайката описа един кръг, сега беше съвсем близо до тях. Каква бързина! Никаква лисица не може да изтрае дълго!

И внезапно тя я видя, че бяга в бясна бързина. Като светкавица през ума й премина мисълта: „Ох, не давай да те хванат! Бягай лисичке, бягай!“ Наистина ли се бяха втурнали всички след това малко червено-кафяво животинче, всичките тия стотина големи създания: коне, мъже и жени, и кучета — всички след една-едничка лисица! Но после дойде пак една ограда, още една и при насладата от скока разминаха разкаянието и състраданието й. Една минута по-късно лисицата изчезна в една дупка на няколко ярда от кучетата и Джип се зарадва. Колко пъти бе виждала как ограждат лисицата — ужасно! Обаче галопът беше чудесен. Задъхана, щастливо усмихната, тя погледна дали ще може да изтрие лицето си преди да дойдат другите, без да я види младият човек.

Той се разговаряше с баща й, свали шапка, когато тя се приближи, погледна я право в лицето и каза:

— Чудесно яздихте!

Гласът му беше доста висок, но приятен, малко провлечен. Джип се поклони леко.

— Искате да кажете новият ми кон?

И тя пак помисли: къде съм виждала някого, който толкова му прилича?

Те продължиха лова не в същия галоп. Тя не видя повече младия човек, но узна, че бил Съмерхей, син на леди Съмерхей, която живееше в Ридвиичтон, на десет мили от Милденхем.

През целия път назад тя беше щастлива, освежена от въздух и радост. Дървета и поля, плевни, огради и езера край пътя се губеха в гаснещата дневна светлина. Прозорците на селските къщички светеха, въздухът миришеше на смолист пушек. За пръв път днес тя помисли за Фиорсен, спомни си с някакъв копнеж за него. Да можеше да бъде тука, в приветливия стар салон, да свири за нея, докато тя седи замечтана, почти задрямала, до камината, от която се разнася мирис на горящи цепеници, да й свири Моцартовия менует или онази къса раздираща сърцето мелодия от Поаз, която бе свирил, когато го чу за пръв път! Това би било такъв хубав край на тоя прекрасен ден. Нужни бяха само жар и топлина, за да бъде съвсем съвършен — жар и топлина от музика и обожание!

Тя побутна леко кобилата си и въздъхна. Безполезно беше да се мечтае за Фиорсен и музика тук, тъй далеч от него. Дори помисли, че не би имала нищо против, ако той постъпваше както тогава във Висбаден, в дъжда под брезите. Толкова беше приятно да бъдеш обожавана! Старата кобила, която яздеше от шест години, почна радостно да пръхти, подушила обора. Ето последният завой, буковата алея, която водеше до къщата — старата, приветлива, просторна къща, малко тъмна, с широки, плоски стълби. Тя беше уморена, но започна и да вали. Утре ще е съвсем схваната. В светлината на отворената врата стоеше Марки и докато тя търсеше из джобовете си захар за конете, чу го да каза: „Господин Фиорсен, един господин от Висбаден, иска да говори с господин Уинтон“.

Сърцето й затуптя силно. Какво значи това? Защо беше дошъл? Как се бе осмелил? Как може да я издава така?!… Ах, нали той не знаеше, че е скрила всичко от баща си! Това беше наказанието й. Тя се завтече направо в къщи, изкачи се горе, и гласът на Бети: „Банята ви е готова, госпожице Джип!“, я накара да се опомни. Тя извика: „Бети, мила, донеси ми чая горе!“ — и влезе в банята. Тук беше сигурна, можеше в благодатната топлина да обмисли положението.

Това можеше да значи само едно. Той беше дошъл да поиска ръката й! И внезапно тя се успокои. Така е по-добре, няма да има вече тайни от баща й. И той ще стои между нея и Фиорсен, ако тя реши да не се омъжи за него. Мисълта я уплаши. До там ли беше стигнала, без да се сети? Но и още по-далеч. Фиорсен няма да приеме един отказ, дори и ако тя го изрече. Но щеше ли тя да откаже?

Тя обичаше горещите бани, но никога не беше оставала тъй дълго във ваната. Животът беше тъй приятен тук, а вън тъй тежък! Почукването на Бети я накара да стане най-после и да отвори. Тя носеше чая и съобщението: „Госпожица Джип да слезе, когато е готова“.

Като погледна след изчезващата Джип, Уинтон попита Марки късо: „Къде въведохте тоя господин?“ Само думата „тоя“ издаваше неговите чувства. Докато измине късото разстояние до предната стая, обхванаха го най-невероятни мисли. Като влезе в кабинета, той поздрави доста учтиво Фиорсен и зачака да чуе какво ще каже. „Цигуларят“ беше още в подплатеното си с кожа палто и мачкаше в ръце меката си шапка. Но защо не гледа хората право в очите, или, ако го прави, защо изглежда, като че ли иска да ги изяде.