Джон Голсуърти - Над всичко

— Кажи ми откровено, Джип, обичаш ли го?

Тя отговори също тъй спокойно:

— В известно отношение, да.

— Достатъчно ли е това?

— Не зная, татко.

Устните й потрепераха и сърцето на Уинтон се стопи, както всякога, когато я видеше развълнувана. Той улови ръката й и каза:

— Никога няма да преча на твоето щастие, Джип. Но трябва да бъде наистина щастие. Може ли да е това? Не ми се вярва. Знаеш ли какво разправят за него?

— Да.

Той мислеше, че тя не знае. Сърцето му се сви.

— Разправят лоши работи. И после той не е от нашия кръг.

Джип вдигна очи.

— А аз от нашия кръг ли съм, татенце?

Уинтон се отвърна. Тя се приближи и провря ръката си над неговата.

— Не исках да те оскърбя. Но не е ли така? Аз не съм от обществото. Откак ти ми каза, чувствувам, че не принадлежа към тия хора. По-близо съм до него. Музиката е за мен повече от всичко друго.

Уинтон й стисна конвулсивно ръката.

— Ако не бъдеш щастлива, Джип, много ще страдам.

— Но защо да не бъда щастлива, татенце?

— Ако си щастлива, съгласен съм на всичко. Но не ми се вярва. Моля ти се, мое дете, обмисли, за Бога, провери! Бих застрелял, човека, който се отнесе зле към тебе!

Като отиваха да си лягат, той каза:

— Утре ще отидем в града.

Дали, защото чувствуваше неизбежното или защото все още се надяваше, че честите срещи с оногова по-скоро ще я изцерят — във всеки случай, той не й пречеше повече.

И така пак почна странното ухажване. На Коледа тя вече беше дала дума, все още вярвайки, че е господарка, а не робиня, — котката, а не птичето.

Веднаж или два пъти страстта увлече Фиорсен, обаче неговите твърде дръзки ласки я отблъснаха, тя уплашена се отдръпна от това, което я очакваше. Но обикновено беше все радостно възбудена, опоена от музиката и неговото обожание, ала малко тъжна, че е наскърбила баща си. Малко стоеше в Милденхем, дето Уинтон прекарваше всичкото си време, потопен от скръбта си, като яздеше безумно и оставяше Джип при сестра си. Леля Розамунд, макар да бе очарована от музиката на Фиорсен, споделяше мнението на брата си, че Фиорсен е „невъзможен“. Обаче нейните думи не правеха никакво впечатление на Джип. За нея беше нещо съвсем ново, смайваше я да открие в мекото, чувствително момиче толкова упоритост. Всяка съпротива сякаш засилваше нейното решение. И добрата жена почна да вярва в своя оптимизъм, че Джип ще успее да направи „от това четинесто ухо копринена кесийка“. Най-после тоя човек беше знаменитост!

Сватбата определиха за февруари, наеха една къща с градина в Сен Джон Ууд. Последният месец премина, както обикновено преминават тия месеци, с купуване вещи и покъщнина. Ако не беше това, колко годежи биха се развалили в последния момент!…

А днес се венчаха. До последния момент Уинтон не можеше да повярва. Той стисна ръката на съпруга й, мъчейки се да прикрие мъката и разочарованието си, но знаейки, че няма да заблуди никого. Слава Богу, нямаше обреди в черквата, сватбена гощавка, честитки, гости и други подобни глупости, които не можеше да понася. Нито дори Розамунд, която беше болна!

Излегнат в старото си кресло, той гледаше втренчено в пламъка.

Сега те са сигурно в Торкуей. Музика! Кой би помислил, че звукове произлизащи от дърво и струни ще му я отнемат! Да, сега са в Торкуей, в хотела. И първата молитва, която Уинтон от години насам бе промълвил, се изтръгна от устните му:

— Нека бъде щастлива, нека бъде щастлива!

После, като чу, че Марки отваря вратата, той затвори очи и се престори на заспал.

Джип мислеше за своята рокля, за кадифената рокля на резки. Малко момичета от нейната среда се омъжват без „глупостите“, както казваше Уинтон, малко сядат в запазено купе първа класа, без да са били преди това в продължение на няколко часа център на голямо общество, без да са отнесли със себе си, като насърчение за следните часове, спомена за държането и думите на близките, в които се говори за съпруга, за да се прогонят всички други мисли. Като единствено развлечение Джип имаше новата си рокля, спомена за сълзите на Бети, за празните лица на чиновника в общината и неговия писар. Тя поглеждаше крадешком към съпруга си, който, в тъмносин костюм, седеше насреща й. Нейният съпруг! Госпожа Гита Фиорсен! Не, нека я наричат така другите, за себе си тя си оставаше Гита Уинтон. Гита Фиорсен няма да звучи правилно в нейните уши. Без да си го признае, тя се страхуваше да срещне неговия поглед и гледаше из прозореца. Беше сив, безцветен, мътен ден, без топлина, без слънце, без звън — Темза течеше оловена, корабите по брега изглеждаха тъжни.