Джон Голсуърти - Над всичко

Тя влезе в спалната. Да си легне, без да знае где е той, какво прави, какво мисли, й се чинеше странно, и тя седна пред огледалото, четка дълго косите си, със сребърната си четка, втренчена в отражението на бледното си лице, от което очите гледаха тъмни и широко разтворени. Най-после си каза: Не мога нищо да сторя. Все ми е едно! Легна, угаси светлината. Всичко й се чинеше странно и самотно; нямаше огън. После заспа.

Присъни й се, че е с баща си и Фиорсен в един железопътен вагон на брега на морето. Водата се издигаше все по-високо, пенеше и стенеше. Тя се събуди изведнаж и с тая способност, която имат кучетата, да бъдат, още щом се пробудят с пълно съзнание, позна, че той свири в салона, свири по това време през нощта? Тя лежеше, заслушана в трепетната, безпокойна мелодия, надигна се два пъти от леглото, но и двата пъти, сякаш самата съдба искаше да я спре, мелодията се засилваше и тя чувствуваше: „Не, не мога! Все същото е! Той не мисли колко хора ще разбуди! Върши само това, което му е угодно и не го е грижа за другите.“ И като затули ушите си с ръце, продължи да лежи неподвижна.

Когато след дълго време свали ръцете си, той беше спрял да свири. Тя го чу, че влиза, но се престори, че спи. На следната утрин той като че беше забравил всичко. Но не и Джип. Тя много искаше да узнае какво бе почувствувал вечерта, къде беше отишъл, но беше много горда, за да запита.

През първата седмица беше писала два пъти на баща си, а после му прати само една-две карти. Защо да му разказва как прекарва в обществото на един човек, когото той не можеше да търпи? Дали не беше прав баща й? Да признае това, би било много болезнено за нейната гордост, обаче тя почна да копнее за Лондон. Новата й къща беше оазис, на който мислите й често се спираха. Като се настанят там, ще могат да живеят, както им е угодно, без да се боят, че ще засегнат чувствата на други хора, и тогава ще е, може би, по-добре. Той ще се залови сериозно за работа, тя ще му помага и всичко ще бъде другояче. Нейната нова къща, новата й градина, овощните дървета, които скоро ще цъфнат! Тя ще си вземе котки и кучета, ще язди, когато татко дойде в града; леля Розамунд ще й идва на гости, ще дойдат приятели, ще има музика, може би и танц — ще танцува чудесно! После концертите му, щастието да бъде участница в неговите успехи! А над всичко удоволствието да украси къщата си, да прави смели опити със светлини и багри. И все пак тя чувствуваше, че да се мисли за бъдещето, е вече лош знак.

Едно нещо я радваше — да се вози с лодка. Имаше хубави ясни дни, мартенското слънце грееше топло, имаше доста вятър. Той се спогаждаше много добре със „старите морски вълци“, чиято лодка бяха наели, проявяваше изобщо най-добрите си страни в сношенията с простите хора.

През такива часове Джип биваше обхваната от романтични чувства. Морето беше синьо, скалите и още голите дървета по брега се очертаваха мечтателно в леката мъгла. Без да обръща внимание на „старите морски вълци“, той слагаше ръката си около кръста й и тя беше благодарна да се почувствува духовно близка с него. Тя правеше чести усилия да го разбере през тия седмици, които обаче все пак й носеха известно разочарование. Чувственият елемент в брака не я смущаваше; макар че тя не изпитваше никаква страст, неговата не я отблъскваше. Причината лежеше много по-дълбоко — чувството за някаква непреодолима преграда, инстинктивният страх да се отпусне. Тя не можеше да му се открие, не можеше да го познае. Защо се впиваха очите му тъй често в нея, без обаче да я виждат? Защо всред най-сериозното свирене, той внезапно прекъсваше и почваше някоя дива, отчаяна мелодия или захвърляше цигулката? Кое беше причината на тия часове на угнетено състояние, след които изпадаше в най-безумна веселост? А преди всичко, какви сънища го вълнуваха в редките минути, когато музиката проясняваше странното му бледно лице? Дали не беше това само физическа илюзия — познати ли му бяха изобщо сънищата? „Сърцето на другите е тъмна гора“ — освен за тоя, който обича.

Една сутрин той й подаде едно писмо.

— Виж, Паул Розек ходил да види къщата ни! Нарича я чудесно „гнездо на гургулици“.

Споменът за сладникавото лице на приятеля му, загадъчно като сфинкс, за очите, които сякаш познаваха толкова тайни, беше неприятен за Джип, която каза спокойно:

— Защо собствено го обичаш, Густав?

— О, той е много полезен, разбира от музика и от много други работи.

— Аз го намирам отвратителен.

Фиорсен се засмя.

— Отвратителен! Защо, моя Джип? Той е добър приятел, възхищава се от тебе, о да, много се възхищава от тебе! Казва, че има чудесна техника спрямо жените.