Джон Голсуърти - Над всичко

Джип се изсмя.

— На мене ми прилича на костенурка.

— О, ще му кажа! Той ще е поласкан!

— Ако направиш това, ще…

Той скочи и я взе в ръцете си, лицето му изразяваше такова смешно разкаяние, че тя се смекчи. После обмисли думите си и се разкая за тях. Но все пак, Розек беше лукав и студено чувствен човек, в това беше убедена. Мисълта, че той шпионира нейната малка къщичка, й разваляше цялата радост.

След три дена се върнаха в града. Докато колата завиваше към тяхната улица, Джип полека сложи ръката си в тая на Фиорсен. Тя беше силно развълнувана. Дърветата бяха вече напъпили, бадемите тук-там цъфтяха. Сега бяха вече близо. Пет, седем, десет — тринадесет! Още две къщи! Ето я! На зелената ограда, над напъпилите люлякови храсти, стои с бели числа номерът — деветнадесет. И тук вече цъфтяха бадемите! През високата ограда вече се виждаше бялата къщица със зелени капаци на прозорците. Тя скочи бързо от колата, право в обятията на Бети, която стоеше тук, засмяна и зачервена, и държеше под мишниците си по една малка черна главичка с диамантено светли очи и щръкнали уши.

— Бети! Ах, какви хубавички животни!

— Подарък от майор Уинтон, милостива госпожо!

Като я потупа по рамото, Джип сграбчи кученцата и се завтече към къщата. Двете животни, притиснати до гърдите й, квичеха полекичка и я ближеха по носа и ушите. Тя мина през четвъртития хол, влезе в салона, чиито прозорци гледаха към моравата, разгледа хубаво наредената стая, в която всичко беше на мястото си. Бялото и абаносово-черно изглеждаха по-добре, отколкото бе очаквала. Вън в градината, в нейната градина! — крушите бяха напъпили, но не бяха цъфнали още; в лехите блестяха няколко нарциси, на магнолията един цвят се беше вече разтворил. И през всичкото време тя стискаше кученцата, радваше се на техния топъл чист животински мирис. Сега изтича нагоре по стълбите. Ох, колко е приятно да бъдеш в собствената си къща, да бъдеш… Внезапно тя се почувствува сграбчена, дигната от земята и в това недостойно положение тя извърна главата си, докато той можа да стигне устните й.

Първата сутрин в новия си дом Джип се събуди с врабците. Тези и още много тем подобни цвъртяха и чуруликаха. Скоро обаче се дочуха истинските пойни птички, които сякаш се бяха събрали в нейната градина. Дойде й на ум едно старо стихотворение:

Тя се обърна и погледна Фиорсен. Той спеше, с глава заровена във възглавницата, така че се виждаше само гъстата му разрошена коса. И внезапно я полазиха тръпки. Сякаш тук лежеше некой друг човек. Действително ли той й принадлежеше завинаги и тя нему? Това тяхната къща ли беше, техният общ дом? Всичко изглеждаше тъй различно, по-сериозно, в това чуждо легло, в тая чужда стая, дето щяха да живеят заедно. Полека, за да не го събуди, тя се изкрадна от леглото и застана пред прозореца. Светлината беше още смътна, но далеч зад дърветата небето вече се червенееше. Човек би могъл да помисли, че е на къра, ако не беше слабият шум на пробуждащия се град и леката мъгла, която сутрин забулва Лондон. Тя беше господарка на тая къща, трябваше да я управлява, да се грижи за всичко. А, кучетата? Какво ли ядат?

Това беше първият от многото изпълнени с грижи часове. Нейният изтънчен вкус искаше съвършенство, обаче нейната чувствителност не й позволяваше да изисква това от други, особено от слугите — защо да ги мъчи?

Фиорсен нямаше представа за редовен живот, не можеше да оцени труда и мъките и във воденето на домакинството. А тя беше много горда, за да го моли за помощ, може би и много умна, тъй като в тия работи той беше съвсем неспокоен. Неговото правило беше да живее като птичките във въздуха. И Джип не би искала нещо повече, но това беше почти невъзможно в къща с трима слуги, няколко яденета, две малки кучета й малко опитност да се справиш с всичко това.

Тя не поверяваше никому трудностите, които я измъчваха. Трябваше да бъде много предпазлива с Бети, която, консервативна до мозъка на костите си, мъчно се свикваше с Фиорсен, както някога, мъчно се бе свикнала с Уинтон. Главната й грижа обаче беше баща й: Макар че копнееше за него, тя се страхуваше от първата си среща с него. Той дойде за първи път, както бе свикнал да идва, когато тя беше малка — по време, когато онзи, комуто тя сега принадлежеше, вероятно беше излязъл. Тя сама му отвори, притисна се о него, за да не видят острите му очи лицето й, и почна веднага да разказва за кученцата, които бе нарекла Дон и Доф. Те били чудесни, нищо не можело да се опази от тях, вече разкъсали чехлите й, вмъкнали се в долапа с порцелановите съдове и там заспали. Татко трябва сега да разгледа цялата къща.