Джон Голсуърти - Над всичко

Приказвайки през всичкото време, тя го поведе нагоре по стълбите, после в градината, в стаята за музика, в която можеше да се влезе направо от страничния къщен вход. В тази стая Фиорсен можеше да свири на спокойствие. Уинтон вървеше до нея спокойно, като правеше тук-там по някоя уместна забележка. В края на градината те погледнаха над зида към тясната пътека, която ги делеше от друга една градина, и внезапно той стисна ръката й и попита:

— Е Джип, как беше всичкото време?

— О хубаво, в известно отношение. — Но тя не го погледна, нито той нея. — Я виж, татко! Котките си направили тука цяла пътека!

Уинтон си прехапа устните и се отвърна от зида. Мисълта за онзи човек го изпълваше с горчивина. Тя не иска да му каже нищо, иска да запази веселия си израз — но това не може го излъга!

— Виж минзухарите ми! Днес е наистина пролет!

Дори една-две пчели бяха излетели. Младите листенца по дърветата изглеждаха още прозрачни, сякаш, за да не пречат още от сега на слънчевите лъчи да минават през тях. Ярките цветове на минзухарите, с тънки жилки по тях, събираха светлината като чашки. Лек ветрец люлееше нежно вейките, тук-там шумолеше някой сух лист. По тревата, синьото небе, цъфналите бадеми блестеше младата пролет. Джип склони ръце.

— Чудесно, да усещаш пролетта!

Уинтон помисли: — Тя е променена! Тя беше по-нежна, по-оживена, имаше по-дълбок цвят у нея, повече сериозност, повече полет в стойката й, повече нежност в усмивката й. Но беше ли щастлива?

Един глас каза:

— Ах, какво удоволствие!

Тоя тип се бе промъкнал като някаква котка! На Уинтон се стори, че Джип трепна.

— Татко мисли, че в стаята за музика трябва да турим тъмни пердета, Густав.

Фиорсен се поклони.

— Да, да, като в някой Лондонски клуб.

Уинтон, който я наблюдаваше, забеляза няма молба по лицето й, и като се усмихна принудено, каза:

— Вие сте много добре тука. Радвам се да ви видя пак. Джип изглежда чудесно.

Пак един от ония поклони, които той толкова мразеше! Комедиант! Никога, никога няма да свикне да го понася! Но не бива, не може да прояви това! И щом можа, той си тръгна, изпълнен със съмнения и грижи, но решен да бъде готов да се притече, щом детето го повика на помощ.

Едва десетина минути, след като си беше отишъл, пристигна леля Розамунд, подпирайки се на бастун, защото и тя страдаше от ставен ревматизъм. Добрата госпожа съвсем не знаеше колко много обича внучката си докато не я изгуби чрез тоя брак. Тя искаше да я има пак за себе си, да излиза с нея и да я глези, както по-рано, и нейният проточен говор не можеше да прикрие чувствата й.

Джип забеляза как Фиорсен подражава тоя говор, и ушите й пламнаха. Кученцата, с техните муцунки, техните лудории и пакости, тяхното хранене, за известно време отклониха опасността. После комедията пак почна. След като леля Розамунд малко внезапно стана и се сбогува, Джип се спря до прозореца с лице, подобно на маска. Фиорсен се приближи, обхвана я за кръста и попита с ядовита, въздишка:

— Ще идват ли често тия добри хора?

Джип се дръпна.

— Ако ме обичаш, защо се мъчиш да обиждаш хората, които също ме обичат?

— Защото ревнувам. Ревнувам дори от тия кученца.

— И ще им направиш ли нещо?

— Да, ако са все при тебе.

— Мислиш ли, че мога да бъда щастлива, ако правиш зло на съществата, които ме обичат?

За пръв път нейните близки идеха в новата й къща. Това беше много!

— Ти не ме обичаш, — каза Фиорсен с хрипкав глас. — Ако ме обичаше, бих го почувствувал чрез устните ти, бих го видял в очите ти. О Джип, обичай ме! Трябва да ме обичаш!

Но любов по заповед й се чинеше просташка и глупава. В душата си тя изстина към него. Ако една жена не отказва нищо на един мъж, когото не обича истински, сенки вече падат върху новия дом. Фиорсен знаеше това, обаче неговото самообладание не беше по-голямо от това на двете кученца.

При все това първите няколко седмици в новата къща бяха твърде много запълнени, та не оставаше много време за съмнения и съжаления. Няколко големи концерта бяха определени за през май. Тя ги очакваше с голяма радост и оставяше на заден план всичко, което не беше във връзка с тях. Без да се скъпи, тя му подари, в замяна на сърцето си, за което тайно съзнаваше, че се тегли назад, цялото си време, цялата си енергия. Готова беше да свири с него по цял ден. Обаче сутрин беше свободна, тъй като той спеше до единадесет и едвам към дванадесет можеше да почне. През това време тя се занимаваше с домакинството, правеше покупки, което нещо за много жени е единственият истински спорт, гонитбата по идеала, борбата на собствения добър вкус против света, тайната страст да станат още по-хубави. Джип никога не пазаруваше без да почувствува лек гъдел по нервите. Тя мразеше да я докоснат чужди ръце, обаче радостта й не се намаляваше, когато стоеше пред огледалото, а продавачите мереха и бодяха по стройната й фигура и я наричаха „милостива госпожо“.