Джон Голсуърти - Над всичко

Фиорсен изглеждаше зле, както всякога, когато излизаше пред публика — студен, лукав, упорит, недоверчив, полуотвърнат, като притискаше струните с дългите си пръсти. Висбаден! Не, не беше както във Висбаден! И когато той засвири, тя не изпита същото вълнение. Сега го беше чувала много често, знаеше много добре как произвежда тия тонове, знаеше, че техният огън, тяхната сладост и благородство идат от пръстите, от ухото, от разума, а не от неговата душа. Също не й беше възможно да отлети върху вълните на тия тонове в нови светове, да чува утринни камбани, да усеща вечерната роса, прохладния вятър и жаркото слънце. Нямаше романтика и омая, тя чакаше да чуе слабите места, местата, дето и той, и тя се бяха борили; отвличаха я спомените за неговите капризи, лоши настроения и внезапни ласки. После тя срещна погледа му. Той беше същият, обаче все пак различен от онзи във Висбаден. Липсваше му обожанието. И тя си помисли: „Моя ли е вината или е така, защото ме притежава и може да прави с мен каквото иска?“ Това беше второ разочарование, може би, най-голямото. Но тя се оживи от аплодисментите и потъна в радостта от неговия успех. После отиде в стаята на артистите. Той тъкмо се връщаше след последното извикване. Като я видя, изразът на презрително отегчение изчезна от лицето му, той улови ръката й и я целуна. Тя пошепна:

— Чудесно!

А той отвърна, също шепнейки:

— Обичаш ли ме, Джип.

Тя кимна. В тоя момент вярваше, че го обича.

После почнаха да идват хора; между другите, нейният стар учител по музика, господин Армо, който след едно „чудесно, много силно!“ към Фиорсен, заговори с Джип.

Значи тя се беше омъжила за Фиорсен. Чудно, наистина чудно! И как беше сега! Малко смешно, нали? А на нейната музика вече се бе турил край, за жалост?… Не? Тогава трябва да дойде пак при него, непременно да дойде! През всичкото време той я тупаше по ръката, сякаш искаше да изпита твърдостта на нейните мускули, да провери дали не са се отпуснали. Изглеждаше, че наистина му е липсвала някогашната му ученичка и че сега се радва да я види пак, и Джип беше поласкана. После дойдоха и други хора. Тя видя, че Розек приказва със съпруга й и че алабастрово бялото момиче го гледа мълчаливо, с полуразтворени устни. Чудесна фигура, може би само много низка, лице като гълъб, хубаво извитите полуразтворени устни сякаш просеха ласки. Изглеждаше едва деветнадесетгодишна — коя беше?

Един глас каза:

— Как сте, госпожо Фиорсен? Щастлив съм, че ви виждам най-после.

Това беше Розек. По лицето му, което приличаше на маска, не можеше да се разбере дали Фиорсен му беше предал думите й; той беше тъй внимателен и разговаряше тъй любезно. Но какво толкова я отблъскваше: — тънък усет, естествената интелигентност на не твърде интелектуалните натури, и нейните „пипала“ бяха много фини, за да се излъже.

Преследвайки неговия поглед тя видя, че мъжът й разговаря с момичето, чиито устни повече от всякога изглеждаха да молят за любовни думи.

— Харесва ли ви, госпожо, тая млада танцувачка, Дафне Уинг, тя скоро ще стане прочута. Носи се леко като гълъб.

— Много е хубава, мога да си представя, че танцува хубаво.

— Елате да я видите някога. Тя скоро ще дебютира.

— Благодаря, — отговори Джип, но помисли: „Не искам да имам работа с тебе! Защо не казах, че мразя танца?“

Звънецът се зачу, хората забързаха да си излизат. Момичето се приближи.

— Госпожица Дафне Уинг, госпожа Фиорсен!

Джип протегна ръка усмихната. Госпожица Дафне Уинг се усмихна също и каза с ударението на тия, чието произношение е било грижливо поправяно.

— О, госпожо Фиорсен, как чудесно свири съпругът ви, нали?

Когато устните се движеха, като че ли нещо липсваше на тоя грижлив говор, и на Джип й дожаля, сякаш виждаше някакво петно на едно съвършено цвете. Тя кимна и се обърна към Фиорсен, който се канеше да излезе на сцената. Нея ли погледна той или момичето? В коридора Розек каза:

— Елате с Густав у мене! Тя ще ни танцува. Тя е във възторг от вас, госпожо!

На Джип се искаше много да може да отговори с брутална откровеност: „Не желая да дойда.“ Обаче тя каза: „Благодаря, ще питам Густав.“

Като седна пак на мястото си, тя потърка страната си, която неговият дъх беше докоснал. Сега на сцената пееше едно момиче, едно от ония лица, от които Джип всякога се беше възхищавала — червеникаво руса коса, сини очи — нейната пълна противоположност. Момичето пееше за едно сърце, сломено от любов: