Джон Голсуърти - Над всичко

Джип седна до Фиорсен и Розек почна да свири, с поглед устремен в момичето. Устните му, които до сега бяха стиснати, се полуразтвориха в сладникава усмивка. Дафне Уинг стоеше, притиснала краищата на пръстите о гърдите си, като някаква статуя от абаносово дърво и бял восък. Тя хвърли кимоното. Джип трепна. Това просто малко момиче наистина умееше да танцува! Всяко движение на облите й гъвкави членове бе пропито от прехласа на истински гений, овладян чрез превъзходна техника. „Летящ гълъб!“ Лицето й изгуби празния израз, или той по-скоро се превърна на нещо божествено, в един-едничък поглед, който танцът налагаше. В очите на Джип се появиха сълзи. Танцът беше прекрасен: сякаш някой гълъб се хвърля срещу вятъра, носи се нагоре, надолу, издига се все по-високо с трепкащи криле.

Когато след танца момичето дойде да седне до нея, Джип стисна малката гореща ръка, но това ръкостискане беше за изкуството, а не за малкото, разгорещено същество, с алчните за ласки устни.

— О, харесва ли ви! Много се радвам! Да облека ли сега червения костюм?

Едва излезе и коментариите почнаха. Мургавият, циничен Галан каза, че танцът му напомнял някоя си Напирковска, която бил виждал в Москва, но нямала огъня на рускинята, липсвала още страстта. Трябвало й любов. Любов! Джип пак се пренесе в концертната зала, слушаше пеенето на другото момиче за разбитото от любов сърце:

Любов! В това свърталище, изпълнено с глави на пауни, меки възглавници и сребърни танцувачки! Любов! Внезапно я обхвана чувство на голямо унижение. Какво беше тя самата, ако не пир за чувствеността на един мъж? Не беше ли и нейната къща като тая? Дафне Уинг пак дойде. Джип погледна лицето на мъжа си, докато момичето танцуваше. Как беше възможно да забележи неговото вълнение и да не се разтревожи? Ако наистина го обичаше, би я заболяло да види неговите устни така, но тя може би би разбрала и простила. Обаче сега нито разбираше, нито прощаваше.

През нощта тя пошепна:

— По̀ ли би искал да съм онова момиче, а не аз?

— Онова момиче! Аз бих могъл да го изпия на една глътка. Но тебе, моя Джип, искам вечно да пия.

Вярно ли беше? Ако наистина го обичаше, как би била щастлива да чуе това!

От сега нататък Джип всеки ден се сближаваше все повече с „Висшата бохема“, онова странно общество, което се занимава с музика, изкуство и театър. Тя чувствуваше, че не принадлежи към това общество, както не принадлежеше към него и Фиорсен, който беше истински бохем и артист и подиграваше хората от тоя свят, както подиграваше и Уинтон, и леля Розамунд, и тяхната среда. Съвместният живот с него караше Джип да се чувствува все по-малко и по-малко член от старото, православно, благовъзпитано общество, което, преди да се ожени, беше нейното, на което обаче тя се чувствуваше малко чужда, откак баща й й беше открил тайната на произхода й. В същност тя беше много впечатлителна и критична, за да приеме предписанията и правилата на тоя свят, който се управляваше от външни форми; обаче по собствена инициатива никога не би прекрачила неговите граници. Откъсната от тия корени, неспособна да пусне други в новата почва, духовно несвързана с мъжа си, тя беше все по-самотна. Единствените наистина щастливи часове бяха за нея тия, които прекарваше с Уинтон или на пианото. Все се учудваше на това, което беше направила; мъчеше се да открие дълбоката му, достатъчно уважителна причина. Но колкото повече търсеше, толкова по се засилваше чувството й, че е изпаднала в някаква клетка. В последно време се прибави и една нова, по-определена грижа.

Тя прекарваше много време в градината, дето дърветата и люлякът вече бяха прецъфтели, акациите напъпили и косовете замлъкнали.

Уинтон беше открил, след грижливи наблюдения, че от три и половина до шест нямаше опасност да срещне зетя си, и идеше всеки ден на чай и на една цигара в градината. Един ден той седеше там с Джип, когато Бети донесе една визитна картичка с името „Дафне Уинг“.

— Покани я, Бети, и донеси чай, сухар с масло и бонбони, колкото намериш, миличка.

Бети тръгна през тревата с прояснения израз, който лицето й добиваше всякога, когато Джип я наричаше „миличка“. А Джип каза на баща си:

— Това е малката танцувачка, за която ти разказвах, татенце. Ще видиш нещо съвършено. Но жалко, че ще бъде облечена.

Тя беше облечена в рокля с топлия цвят на слонова кост, украсена със зелен като листа шифон, с колан с дребни зелени листа, каквито се виеха и около главата й. Така приличаше на нимфа, която наднича измежду дърветата. Облеклото й беше малко прекалено, но все пак хубаво и не можеше да прикрие красотата на фигурата й. Изглеждаше малко нервна.