Джон Голсуърти - Над всичко

Тя чувствуваше как лицето му става все по-твърдо.

— Дафне Уинг!… Ах, Господи!

Тия думи издаваха гняв и недоверие. Дъщеря му застрашена от такава една!

След като си отиде, Джип остана в градината, докато се скри слънцето и росата проникна през тънката й дреха. Казваха, че да ощастливяваш другите е начин сам да бъдеш щастлив. Ще опита. Бети, толкова дебела, с ревматизъм, мислеше ли някога за себе си? А леля Розамунд, която постоянно прибираше бездомни кучета, хроми коне и бедни музиканти? А татко, с неговите светски обноски, не помагаше ли постоянно на хората от полка си? Не мислеше ли постоянно какво да направи, за да я зарадва? Да обичаш хората, да ги правиш щастливи! Възможно ли бе това? Да обичаш хората е мъчно, много по-мъчно, отколкото животни и цветя, любовта, към които е естествена и лесна.

Тя влезе в къщи и почна да се облича за вечеря. Коя от роклите й му харесваше? Светложълтата, дълбоко изрязана или оная бялата от мек плат с жълтеникави дантели? Тя се реши за последната. Като се гледаше в огледалото, тя потръпна. Всичко това ще изчезне, тя ще стане като тия жени, на чиято смелост да се показват тя се бе учудвала. Защо трябва човек да погрознее, за да донесе нов живот в света? Някои жени се гордеят с това. Но тя никога няма да се реши, да се покаже в това състояние.

Като се облече, тя слезе долу. Фиорсен още не беше дошъл. Тя въздъхна с облекчение и седна да вечеря, после отиде при пианото. Бети, която имаше слабост към Шопен, седеше до вратата, представлявайки си своята „хубавица“ в бялата рокля, осветена от свещите от двете страни, до които имаше бели благоуханни лилии в една ваза. Когато доближеше някоя от слугините, тя я прогонваше.

Стана късно. Слугините си легнаха. Джип беше спряла да свири, изправи се до прозореца, загледана в тъмнината. Колко топло беше! Миризмата на жасмина се носеше надлъж по зида. Нито една звезда. В Лондон се виждаха малко звезди. Някакъв шум я стресна. Нещо голямо стоеше в тъмното до отворената врата. Тя извика уплашена.

— Густав, ти ли си?

Той избъбра няколко думи, които тя не разбра. Като затвори бързо прозореца, тя се приближи до него. Светлината от хола падаше върху едната страна на лицето му. Той беше бледен, очите му светеха странно, ръкавите му бяха изцапани. Той мърмореше пресипнало: „Малък дух!“

За пръв път Джип виждаше пиян отблизо. Колко ужасно, да го види някой — колко ужасно! Тя се втурна към хола, за да заключи вратата, която водеше към задните помещения, но той я сграбчи за рамото и тя се спря, защото се изплаши да не вдигне шум или да не го събори. Другата му ръка също се залови за рамото й и така той се опря на нея. Тя не се ужаси, мислеше само: „Какво да направя? Как да го заведа горе без никой да ни забележи?“ Тя го погледна в лицето, което й се стори трогателно със своята бледност и светналите очи, и му каза спокойно:

— Добре, добре! Облегни се на мене! Да се качим горе!

Тя не чувствуваше толкова отвращение, колкото състрадание. Като го обхвана през кръста, тя го поведе към стълбата. Само да не чуе никой, само да го заведе полека горе! И тя пошепна:

— Не говори! Облегни се на мене!

Той като че ли правеше усилия, дишаше дълбоко и на лицето му имаше израз, който щеше да е комичен, ако не беше толкова трагичен.

Крепейки го с всички сили, тя започна да се качва по стълбата. Беше по-лесно, отколкото бе мислила. Сега през коридора в спалната, и опасността бе преминала! Свършено! Той лежеше на леглото, вратата беше заключена. Сега напрежението й изчезна, тя почна да трепери тъй силно, че чуваше зъбите си как тракат; видя се в огледалото и забеляза, че хубавата й дантела беше скъсана, рамената й червени от ръцете му, които я бяха натискали, за да се държат. Тя метна един халат на плещите си и отиде при него. Той лежеше като вцепенен и тя едва можа да го изправи и облегне на кревата, блъскайки си главата какво да му даде. Сода, сигурно ще е добре! Най-после той беше настанен в леглото, а тя стоеше и го гледаше. Очите му бяха затворени, той нямаше да види, ако тя се разплаче, обаче тя не искаше да плаче. Не й оставаше нищо друго, освен да си легне и тя. Тя се съблече, загаси светлината. Той хъркаше. Загледана в тъмнината, Джип се усмихна. Тя мислеше за всичките ония млади жени от романите, които, зачервени и разтреперани, шепнат на ухото на младите си съпрузи, „че имат нещо — нещо да им кажат!“

Когато Джип на следната сутрин погледна Фиорсен, който още спеше дълбоко, първата й мисъл беше, че той е все същият. И веднага й се стори чудно, че не се гнуси, и сега още не… Това я засягаше твърде дълбоко, за да й причинява само отвращение и й се чинеше твърде естествено. Тя прие без гняв това ново доказателство за неговата невъздържаност. Освен това, позната й беше тая слабост на съпруга й — човек не може да пие коняк и да крие това.