Джон Голсуърти - Над всичко

В градината го срещна един човек, който държеше дълъг плик в ръка.

Джип седеше на писмената си маса, заета със сметки, и не се обърна.

— Ще обядваме ли? — попита той.

Тя позъни. Той изпитваше жал към себе си, готов беше да я вземе в обятията си и да каже: „Прости ме, малка Джип, съжалявам!“

Бети дойде.

— Моля, донеси на господин Фиорсен да обядава.

Той чу, че дебелата жена презрително се изкашли, като излизаше. И тя го осъждаше. Той каза разядосан:

— Би ли искала съпруг, който иска да умре, ако закъснее за обед?

Джип му протегна чековата книжка. Той прочете: „Г. г. Треверс & Сенбърн, шивачи. По сметката: 54 лири, 3 шилинга, 7 пенса“.

Лицето му се покри с оня особен цвят, който добиваше, когато самолюбието му беше наранено.

— Плати ли? Не е твоя работа да плащаш моите сметки?

— Човекът каза, че ако и тоя път не му се плати, ще те преследва съдебно. Мисля, че е недостойно да имаме дългове. Имаме ли и други?

— Няма да ти кажа.

— Аз водя домакинството, плащам на прислугата и трябва да зная, къде съм. Не ща да правя дългове.

Лицето й беше твърдо, както не го бе виждал никога. Тя беше различна от оная Джип до вчера, която беше виждал или с която беше говорил, когато беше още пълен господар на способностите си. Тая неочаквана съпротива го засегна странно, тя нарани неговото самолюбие, внуши му страх, но възбуди чувствата му. Той каза нежно:

— Пари! По дяволите парите! Целуни ме!

— Детинщина е да проклинаш парите. Аз ще изхарча целия си приход, но не повече, и няма да искам от татко.

Той се тръшна на един стол.

— Хо, хо, каква добродетел!

— Не, гордост!

Той каза глухо:

— Ти не вярваш в мене. Не вярваш, че мога всякога да спечеля, колкото искам, повече отколкото имаш? Никога не си вярвала в мене.

— Мисля, че сега печелиш толкова, колкото изобщо можеш някога да спечелиш.

— О, така ли мислиш? Добре! Не искам парите ти!

— Сст!…

Той се озърна. Слугинята стоеше на вратата.

— Моля, господине, шофьорът пита, ще му се плати ли или ще ви вози още? Дванадесет шилинга.

Фиорсен я гледаше втренчено по начин, който, както казваше момичето, я правеше да се чувствува съвсем глупава.

— Не, плати му!

Момичето погледна към Джип, отговори: „да, господине!“ и излезе.

Фиорсен се изсмя. Смешно беше, че тъкмо такова нещо последва неговото гордо изявление.

— Това беше хубаво, нали Джип?

Обаче нейното лице остана неподвижно и тъй като знаеше, че и тя има силно чувство за комичното, той пак бе обвзет от някакъв странен страх. Нещо се бе променило, беше станало съвсем друго.

— Оскърбих ли те миналата нощ?

Тя сви рамене и отиде към прозореца. Той я изгледа мрачно и мина бързо край нея, за да отиде в градината. Няколко минути по-късно се зачуха от стаята за музика звуковете на една бясна свирня на цигулка.

Джип слушаше с горчива усмивка. Още и пари! Но какво значение има това? Тя не можеше да се отърве от това, което беше направила, нямаше никога да се отърве. Довечера той пак ще я целува и тя ще се държи, като че ли нищо не е било. И така ще продължава, все така. Да, вината беше нейна. Тя извади дванадесет шилинга, за да ги даде на момичето. И внезапно помисли: „Може би ще ми се насити! Ах, да можех да му омръзна!“ До сега не беше стигала тъй далеч в мислите си.

Всички, които са преживели затишие, които са виждали как лениво отпуснати висят платната на корабите, как всеки ден чезне надеждата, че ще може да се напредне, ще разберат живота, който Джип водеше сега. Обаче всяко затишие има край. Но една млада жена на двадесет и три години, която чрез брака си е направила грешка и може да осъди само себе си за това, не вижда никакъв край, освен ако е от новите жени, от които обаче Джип не беше. След като реши да не издава никому несполуката си, да понася твърдо мисълта за детето, тя продължи да крие всичко, дори и от баща си. Спрямо Фиорсен тя се държеше както до сега, правеше му материалния живот лек и приятен, придружаваше го на пианото, хранеше го добре и търпеше неговите ласки. Да се смята за мъченица, й се чинеше глупаво. Нейната успешно скривана болка беше болка на духа, отчаяние на човек, който сам си е прерязал крилете.

Към Розек тя се държеше, сякаш нищо не се бе случило. Мисълта да се обърне в трудни случаи към съпруга си, бе изоставила, откак го бе видяла пиян; на баща си не се решаваше да каже. Но тя беше все нащрек, понеже знаеше, че Розек няма да й прости за дето го бе намерила смешен. Намеците му за Дафне Уинг тя отхвърли, както никога не би сторила, ако наистина обичаше Фиорсен. Тя си постави за идол гордостта и стана нейна най-гореща поклонница. Само Уинтон, а може би и Бети, знаеха, че не е щастлива. Безгрижието на Фиорсен относно паричните въпроси не я безпокоеше много, защото тя плащаше всичко — наема, заплатите на слугите, храната, дрехите си — досега успяваше да свърже двата края, беше обаче безсилна спрямо това, което той вършеше вън от къщи.