Джон Голсуърти - Над всичко

Джип, съвсем сериозна, каза:

— Тия работи сами се нареждат. Аз не бих си блъскала главата предварително.

Дафне Уинг зарови брадата си по-дълбоко в ръцете си.

— Да, и аз мислех така. Сега, разбира се, още нищо не мога да направя. Обичам само мъже, които са наистина благородни, ще се влюбя само в такъв един. И вие сте направили така, нали? Затова ще ме разберете! Намирам, че господин Фиорсен е наистина благороден.

Слънцето, прониквайки през листата, изведнаж огря шията на Джип там, дето свършваше блузата. Тя все още гледаше сериозно Дафне Уинг.

— Майка ми би припаднала, ако ме чуе, че говоря така, а не зная, какво би направил баща ми. Но това е много важно, нали? Човек може да сбърка още в самото начало, но аз искам да си пробия път. Аз просто обожавам своята работа и не искам любовта да ми пречи, искам тя да ми помогне. Граф Розек казва, че на моя танц липсва страст. Кажете ми, моля ви, намирате ли и вие, че е така! На вас ще повярвам!

Джип поклати глава.

— Не мога да съдя.

Дафне Уинг я погледна с укор.

— О, сигурна съм, че можете. Ако бях мъж, щях да се влюбя безумно във вас… Сега имам един нов танц, дето съм нимфа, преследвана от един фаун. Но толкова е мъчно да се чувствувам като нимфа, като зная, че фаунът е балетмайстора. Мислите ли, че трябва да вложа и тука страст? Аз трябва да бягам през всичкото време, но ще е по-ефектно, ако правя впечатление, като че искам да бъда уловена. Не намирате ли?

Джип внезапно каза:

— Да, мисля, че за вас ще е добре да се влюбите.

Устата на госпожица Дафне се разтвориха малко, очите й се ококориха, тя каза:

— Вие ме уплашихте като казахте това, изглеждате така… така тревожна!

Един пламък наистина пламна у Джип. Тоя брътвеж възмути всичките й чувства. Тя не искаше да обича, не беше обичала истински. Но каквото и да беше любовта, тя не търпеше да се бърбори за нея. Какво беше тая малка госпожица от предградията, която можеше да внесе хаос в чувствата, само щом се завърти на петите си?

— Знаете ли за какво само мечтая? — продължи Дафне Уинг. — Да танцувам за вас тук в градината някоя вечер. Трябва да е чудесно да се танцува на открито и тревата е сега хубава и гладка. Но може би ще шокира слугите? Идват ли те насам? — Джип поклати глава. — Мога да танцувам тук пред прозореца на салона. Но трябва да има луна. Мога да дойда някоя неделя. Имам един танц, дето съм цвят на лотос, той ще подхожда чудесно. Също лунният ми танц с Шопенова музика. Мога да донеса костюмите си и да се преобличам в стаята за музика, нали? — Тя склопи ръце и погледна Джип. — Мога ли?

Желанието да доставя радост, странната идея и удоволствието й да следи момичето как танцува накараха Джип да каже:

— Добре, идващата неделя.

Дафне Уинг скочи, впусна се към нея и я целуна. Устните й бяха меки и миришеха на портокалов цвят, но Джип се дръпна — тя мразеше безразборни целувки. Засрамена, госпожица Дафне наведе глава и каза:

— Вие изглеждахте тъй красива, че не можах да се въздържа.

Джип й стисна ръката разкаяна.

Те влязоха в стаята, за да опитат музиката за двата танца и скоро след това Дафне Уинг си тръгна, отрупана с бонбони и надежди.

Следната неделя тя пристигна точно в осем часа и донесе една малка чанта от зелено платно, която съдържаше костюмите й; явно беше, че се страхува малко. Майонеза, реинско вино и праскови възстановиха куража й. Тя яде с апетит; очевидно, за нея нямаше значение дали играе с пълен стомах или не, обаче отказа да пуши.

— Не е хубаво за… нали знаете? — каза тя.

След вечерята Джип затвори кучетата, защото се боеше да не се хвърлят върху драпериите или краката на госпожица Уинг. После влязоха в салона, за да видят дали вън лунната светлина е достатъчно силна. В тая последна нощ на август горещината беше нетърпима — тежка неподвижна жега. Изгреващата луна хвърляше тук-там по един тънък лъч през шумата. Те разговаряха тихичко, нагаждайки се несъзнателно към ролята. Когато месецът се беше издигнал доста високо, те дебнешком влязоха пак в стаята за музика. Джип запали свещите.

— Достатъчна ли ви е тая светлина?

Госпожица Дафне вече беше свалила дрехите си.

— О, толкова съм развълнувана, госпожо Фиорсен! Дано танцувам добре!

Джип се върна в стаята, седна пред пианото и обърна очи към градината. Една неясна бяла сянка изскочи изведнаж в тъмнината, застана неподвижно — като бял цъфнал храст под дърветата — и зачака месеца. Джип започна да свири. Тя беше избрала една сицилианска песен, която овчарите свирят, като слизат от планината, и която отначало се чува много тихо, после се засилва издалеч, разлива се в пълни тонове и замира. Месецът се издигна над дърветата, светлината му се лееше над къщата, долу по тревата, над градината, додето стигна до лехата със слънчогледи надлъж край градинския зид: те сега пламнаха във вълшебни неземни багри — като злато, което не беше злато.