Джон Голсуърти - Над всичко

Джип засвири танца. Смътната бяла фигура в тъмнината се раздвижи. Сега лунната светлина падаше право върху момичето, което стоеше с разперени ръце, сграбчило своите була — като бяла окрилена статуя. После то подхвръкна като огромна пеперуда, завъртя се безшумно над тревата и спря. Месецът очертаваше формата на главата й и позлатяваше с бледно сияние косата й. В дълбоката тишина и неземния блясък на слънчогледите, тя беше като някакъв дух, залутан в градината, който летеше насам-нататък и не можеше да намери изход.

Един глас зад Джип каза: — Боже мой, какво е това? Ангел.

Фиорсен стоеше в тъмната стая, с очи устремени в градината. Момичето спря, с широко разтворени очи и уста, вцепенено от уплаха и любопитство. Изведнъж тя се обърна, сграбчи дрехите си и побегна.

Джип гледаше като прикована съпруга си. Тя можа да забележи, че очите му следяха бягащата нимфа. Фаунът на госпожица Дафне! Да, дори и ушите му бяха като на фаун! Не беше ли забелязала до сега колко прилича на фаун? Да, през сватбената нощ! И тя каза спокойно.

— Дафне Уинг опитва новия си танц. Значи, ти се върна, защо не ме предизвести? Добре ли си? Чудесно изглеждаш?

Фиорсен се наведе и я целуна.

Но докато неговите устни се притискаха до нейните, тя почувствува по-скоро, отколкото видя, че погледът му се носеше към градината, и помисли:

— Той по би искал да целуне това момиче!

Когато той отиде да снеме нещата си от колата, тя влезе в стаята.

Дафне Уинг, вече облечена, прибираше костюмите си в зелената чанта.

— О, сърди ли се? Жалко наистина, нали?

Джип едва сдържа смеха си.

— Вие трябва да сте ядосана!

— О не, не съм, ако и вие не сте! Хареса ли ви танцът?

— Чудесен! Като се приготвите, елате!

— О не, по-добре ще си отида. Трябва да му се е видяло странно!

— Искате ли да минете през страничната врата? После ще завиете направо към улицата!

— О да, благодаря. Щеше да е по-добре, да беше видял целия танц, нали? Какво ще си помисли?

Джип се усмихна и отвори вратата.

Когато се върна в салона, Фиорсен стоеше на прозореца и гледаше навън. Дали за нея или бягащата нимфа?

Септември и октомври преминаха. Имате още няколко концерта, но не бяха добре посетени; чарът на Фиорсен беше преминал, за широката публика неговата свирня нямаше достатъчно чувство и сладост. Те се намираха пред финансова криза, но тя им се чинеше още далечна и недействителна пред сянката на идващите дни. Джип не правеше никакви приготовления. Защо да приготвя неща, които може би няма да потрябват. Тя свиреше доста много с Фиорсен, сама почти никак, четеше много — поезия, романи, биографии, поглъщаща в момента съдържанието, а после го забравяше. Уинтон и леля Розамунд в мълчаливо съгласие се редуваха да идват всеки следобед. След посещението си Уинтон заминаваше с нощния влак, за да отиде нейде на лов или на някои надбягвания и се връщаше на сутринта в града, за да я посети. От нищо не се страхуваше той толкова по това време, както от един свободен ден, когато можеше да се намери лице с лице със собствената си тревога.

Бети, която бе присъствувала на рождението на Джип, беше в странно състояние. Предстоящето събитие бе нещо желано за такава майчинска натура като нейната, която съдбата бе лишила от деца, но това чувство се засенчваше силно от стария спомен и от безпокойството й за нейната „хубавица“, безпокойство, което беше много по-силно отколкото би било за собствената й дъщеря. Това, което за един мак е естествено да става с друг мак, го изпълва със страх и грижи, когато става с една лилия. И другата възрастна, неомъжена дама, леля Розамунд, пълната противоположност на Бети във всяко отношение — беше също разтревожена доколкото може да бъде разтревожен човек, който се бои от всяка грижа и се старае да я прогони чрез шеги.

Но от всички около Джип най-интересно проявяваше чувствата си Фиорсен. Той нямаше дори най-първобитната идея, че чувствата може да се прикриват. И чувствата му бяха първобитни. Той искаше Джип, каквато беше по-рано. Мисълта, че тя може би вече няма да стане пак такава, го караше да пие ракия и да се връща често съвсем пиян. Джип често трябваше да му помага да си легне. Два или три пъти от мъка той не се завърна цяла нощ. Джип обясни, че той си има стая у граф Розек и остава, когато закъснее, да спи там, за да не я безпокои. Дали слугите й вярваха или не, тя не знаеше. Никога не го питаше къде е бил — беше много горда, а освен това чувствуваше, че няма право.