Джон Голсуърти - Над всичко

— Какъв си бил като момче, татенце? Леля Розамунд разправя, че често си изпадал в ярост и тогава никой не смеел да се доближи до тебе. Обичал си да се катериш по дърветата, да замеряш с камъни, да не издаваш нищо, което си искал да скриеш. После си се бил влюбил във възпитателката си.

Уинтон се усмихна. Мис Хънтлей! С къдравата кестенява коса, сините очи и чудесни рокли!

— Да, да. Ах, Господи, колко време от тогава! Баща ни отиде в Индия и не се върна вече, убиха го в първите афганистански разправии. Когато обичах, обичах. Но не чувствувах нещата тъй дълбоко като тебе, Джип, не бях толкова чувствителен, съвсем не приличах на тебе, Джип.

И като наблюдаваше очите й, които несъзнателно следяха движенията на келнерите, които не се вторачваха, но всичко виждаха, той си помисли: „Най-хубавото създание на света“, после каза:

— А сега? Къде искаш да отидеш? В театър?

Джип поклати глава. Беше много горещо. Не може ли да се разходят малко с кола, а после да идат в парка? Беше вече тъмно, въздухът не толкова задушен, свежият лъх от дърветата по площада и парка се смесваше с миризмата на петрол и бензин. Уинтон каза да карат там, дето бяха ходили в оная отдавна минала вечер. Тогава бяха отишли с файтон и вятърът духаше направо в лицето им, а не както сега в тия нови автомобили в тила им. Те оставиха колата, минаха между дърветата и седнаха на два стола, които Уинтон покри с палтото си. Още не беше паднала роса, листата висяха неподвижни в мекия въздух, изпълнен с тежки ухания. Из тревата и под дърветата се виждаха други двойки, по-тъмни от тъмнината, мълчаливи. Уинтон мечтаеше. От цигарата му бе паднала ивица пепел. Той дигна ръка да я отърси. Нейният глас му каза тихичко на ухото:

— Не е ли чудесно, толкова топло и съвсем тъмно.

— Да, прекрасно. Но цигарата ми изгасна, а нямам кибрит.

Джип провря ръката си под неговата.

— Всички тия влюбени хора, шепотът, тъмнината, това придава нещо странно на въздуха. Не чувствуваш ли това?

Вятърът прошумоля в листата, за миг цялата гора се изпълни с шепот, после се чу някакво потиснато кискане.

Джип стана.

— Усещам росата, татко. Да вървим ли!

Чарът се прекъсна, нощта стана пак обикновена Лондонска нощ, паркът пак парче земя с чакъл и съхнеща трева, хората наоколо дребни чиновници и продавачи на магазините, които си даваха срещи.

Фиорсеновите писма бяха документи. Джип ужасно му липсваше, обаче той изглеждаше да се забавлява отлично. Искаше пари, но не казваше за какво ги харчи. Макар, че касата й беше доста празна, тя му прати исканата сума — нали това беше и нейната ваканция, тя трябваше да плати за нея. Намери един магазин, дето можа да продаде някои от скъпоценностите си и му прати получената сума. С това си осигуряваше още една седмица.

Една вечер тя отиде с баща си в Октагон, дето все още играеше Дафне Уинг. На следния ден й писа една карта, канейки я да дойде да обядва с нея и да прекара един безгрижен следобяд в нейната градина.

Госпожица Дафне дойде веднага; бледна и изтощена от горещината, в рокля от мека коприна, с една проста, обърната на долу сламена шапка. След обяда седнаха в най-дълбоката сянка в градината, Джип на един плетен стол, Дафне Уинг на възглавница в тревата. Слад като изкара необходимите декламации, тя разкри, изцяло малката си душа, и Джип, която отлично умееше да слуша, сега видя пред себе си един нов свят, съвсем различен от нейния.

— Разбира се, няма да остана в къщи повече отколкото е необходимо, но не е добре да влезеш в живота, — тия думи тя често употребяваше — без да знаеш на къде си. В моята професия човек трябва много да внимава! Хората, разбира се, си представят нещо по-лошо отколкото е; баща ми често се сърди. Но у нас е ужасно, госпожо Фиорсен. Всеки ден ядем овнешко месо — вие знаете какво е то, нали? — и моята спална е ужасна в горещините. Нямам място да се упражнявам. Бих искала да имам едно студио. Това би било чудесно, някъде по реката или тук, близо до вас. Това ще е чудесно, знаете ли, аз вече турям на страна и щом събера двесте лири, почвам. Не искам да бъда обикновена балерина, но нещо по-особено. Но майка ми е в тия работи много проста, все повтаря да не рискувам. По тоя начин обаче няма да напредна. Толкова е приятно, госпожо Фиорсен, да се говори с вас, вие сте достатъчно млада, за да разберете моите чувства, и сигурно не се шокирате от нищо. А колкото за мъжете, как мислите: по-добре ли е човек да се омъжи или да си намери любовник? Казват ми, че не мога да бъда съвършена художница, докато не изживея страст. А ако се оженя, това значи пак овнешко месо, а може би и деца, пък и не подхождащ мъж! Ужасно!… Но не искам да бъда и лекомислена, — мразя лекомислените хора — ненавиждам ги. Какво ще кажете? Много е мъчно, нали?