Джон Голсуърти - Над всичко

Джип седеше на сянка, докато кученцата се премятаха и играеха. Тя диреше в своя малък свят утеха и сигурност, чинеше й се, че е обкръжена от някаква гъста, парлива мъгла, в която дебнат страшни образи, и че тя ги държи на разстояние само чрез гордостта си и волята, да не извика, че се бори и страхува.

Когато Фиорсен на сутринта напусна къщата, той вървя пеш, докато намери свободен автомобил. Тръгна без посока. Това беше един от неговите навици, когато не се чувствуваше в настроение, равномерното движение действуваше успокоително, а днес му трябваше успокоително средство. Както при повечето хора на неговата възраст, за него не беше нещо ново да се пробуди в собственото си легло, без да знае как е дошел тук, но това беше за пръв път от женитбата му. Ако можеше да си спомни още по-малко, щеше да се чувствува по-добре. Но той си спомни как беше стоял в тъмната стая и как беше видял една бледна като призрак Джип пред себе си. Той се боеше, а когато го беше страх, той беше — както много хора — най-лош.

Ако Джип приличаше на жените, с които беше прекарвал досега, той не би чувствувал такова унижение. Ако тя беше като тях, той вече щеше да е „свършил“, както казваше Розек. Но той знаеше добре, че не е „свършил“. Може да се напива, може да се отдава и на други изстъпления, обаче Джип владееше чувствата му. Нейната пасивност беше нейната сила, тайната на нейната привлекателност. В нея той усещаше тайнствената чувствителност, която, дори като се отдава на желанието на мъжа, все остава настрана с една слаба усмивка — с неуловимата усмивка на горите и полята, с неизповедимото, тихо, трептящо равнодушие на цветята, дърветата и реките, на скалите, на пеещите птички, на вечното бръмчене под слънчевите лъчи или блясъка на звездите. Нейните тъмни усмихнати очи го привличаха, изпълваха го с неутолима жажда. А той беше от ония натури, които веднага отстъпват, щом им се изпречи духовна мъчнотия, които търсят да лекуват нараненото самолюбие с изстъпления — едно разгалено дете, отчаяно, трогателно, отблъскващо, но все пак обично, каквито са такива деца обикновено. Като такова галено дете, той бе поискал ръката и я беше получил, но сега не знаеше какво да прави с нея, ловеше я, но чувствуваше, че тя все повече му се изплъзва. Неуспехът му да се приближи духовно до Джип го подлудяваше, само работата му го държеше до нейде. Защото той работеше усилено, макар че и тук нещо липсваше. Той притежаваше всички качества, за да успее, липсваше му обаче моралният гръбнак, който единствен можеше да го доведе до, както той мислеше, заслужената слава. Често го изненадваше и дразнеше, че друг някой артист се е издигнал по-високо от него.

В колата той размишляваше:

— Направих ли вчера нещо, което би могло да я обиди? Защо не я дочаках тая сутрин, за да узная и най-лошото? — И той се усмихна кисело — Да узнае най-лошото, тук той не беше силен. Търсейки оправдание за себе си, той се спря на Розек. Както повечето егоисти, които се интересуват за жени, той нямаше много приятели. Розек му беше най-верният. Но и спрямо него Фиорсен изпитваше същия страх и презрение, които един надарен човек, но със слаба воля, изпитва към ония, които имат по-малки дарби, но по-силна воля. Отнасяше се към него като капризно дете към бавачката си, но го търсеше като покровител с пълни джобове.

— По дяволите Паул! — си мислеше той. — Той трябва да знае, непременно да знае, че тая негова ракия се пие като вода. Видя, че си бе изгубил ума. Сигурно е имал някакви намерения! Къде отидох после? Как се върнах дома? Дали обидих Джип? Ако са ме видели слугите, това страшно ще я разтревожи! — Пак го обхвана страх. Той никога не знаеше какво мисли и чувствува тя, изобщо не знаеше какво се крие у нея. Беше открит като природата, оставяше я всичко да види. Колко странно го изгледа слугинята отзарана! И изведнаж казана шофьора: „Сен Джемс, Бъри Стрит“. Трябваше поне да разбере дали Джип е била у баща си. На няколко пъти той изменя решението си, преди колата да стигне до малката уличка; докато чакаше да се отвори вратата, челото му се покри с пот.

— Тука ли е госпожа Фиорсен?

— Не, господине.

— Не е ли идвала тая сутрин?

— Не, господине.

Той прогони чрез свиване на рамене мисълта, че в същност би трябвало да даде обяснения за въпроса си и каза на шофьора да кара в Кърцон Стрит. Ако не е била и у „тая леля Розамунд“, всичко беше в ред, нямаше никого вече, при когото би могла да отиде. Той въздъхна облекчен и усети, че е гладен. Ще отиде у Розек, ще вземе от него пари да плати колата. Шофьорът почна да го гледа недоверчиво, сякаш се съмняваше, че ще получи парите си.